Докосване до Непал
от Теодор Тодоров

Началото

Всичко започна преди няколко месеца, когато Любо реши да спонсорира в значителна степен пътуване на няколко водачи от Одисея-ин в Непал. Идеята беше да видим как работят в Хималаите и да опитаме да изкачим един от най-популярните туристически върхове там - Мера пик (6460 м). И тъй като всички поканени отдавна мечтаехме за Хималаите, последва една суматоха по събиране на пари, информация и екипировка, уреждане на билети и т.н. А за да бъде по-интересно, по същото време САЩ решиха да ударят Ирак (щяхме да летим точно през залива), маоистките партизани се чудеха дали да подпишат примирие с непалското правителство, а атипичната пневмония все повече се разпространяваше в Азия.

Както и да е, след като всички ни обявиха за луди, най-после тръгнахме! Любо летеше като бял човек - за един ден (и за два пъти повече пари) през Виена - а останалите ни очакваше тридневно пътуване до Катманду през Истанбул и Абу Даби. Е, беше изморително, но си заслужаваше – по летищата за пръв път видяхме изрисувани самолети и хора, облечени в чаршафи, а Върбан за малко да получи “девствена” Bloody Mary в самолета – поради езиковата бариера стюардесата реши, че човекът не иска водка в коктейла...

В страната на планините

И ето ни - стоим на летището в Катманду - очаквани от щастливия Любо, който междувременно е пояздил слон в Тераите, на вратовете ни висят гердани от цветя, а дребни непалци се опитват да изкарат някой долар, влачейки багажа ни... Рано на следващата сутрин се качваме на малкото самолетче, в което ни раздават памук за уши и по един бонбон и се отнасяме към Лукла. След 40-минутен полет зърваме силуетите на хималайските великани и стръмно се спускаме към късата наклонена писта, която от две години вече е асфалтирана! Пистата завършва в бетонна стена, която явно мотивира пилотите да не правят грешки и те, за щастие, не ги правят (поне този път - край трасето видяхме да се въргалят останки от някакъв самолет).

На летището ни очаква младежът Лакпа, който ще ни бъде водач и се отправяме към хотела на агенцията, организираща нашето пътуване. В Лукла ни посрещат носачи, барикади от бодлива тел и групи въоръжени войници, напомнящи за доскорошното военно положение. По калните улици, които служат и за открита канализация, се движат процесии от крави и туристи, няколко малчугани се редуват да карат единственото колело в района, а седнал на земята майстор поправя всичко сред тълпа от зяпачи. Селцето се намира на един ръб в планината (2900 м) и наоколо пътища няма – всичко в радиус от десетки километри се транспортира на гръб или с кервани по каменистите пътеки. Дотук е и цивилизацията – още повече, че маоистите са отрязали телефоните и единствената връзка със света е скъпия сателитен телефон.

След няколко часа подготовка керванът ни вече е готов, но въпреки че сме отказали сгъваеми маси, столове и т.н., носачите ни са претоварени – в коша си, прикрепен с лента през челото, всеки носи повече от 40 килограма... Както се оказа и по-нататък, май агенцията е прекалила със спестяванията, но засега всичко е наред и нетърпеливо потегляме по своя маршрут.

И ето, след 10 000 километра пътуване, най-после започна нещото, към което се стремят толкова планинари - онова ходене по каменистите стръмни пътеки, примесено с прах, кал, изгарящо слънце или досаден дъжд, силни и непознати аромати (направо миризми), потене и пухтене, безкрайни спускания и изкачвания, преминаване през селца с приветливи жени и ококорени мръсни дечица, разминаване с туристи, носачи и добитък, кратки срещи, задъхано “hallo” или усмихнато “Намасте“ и... какво ли още не, наречено с общата дума “трекинг“.

Сред рододендрони и магнолии

Маршрутът ни започва по популярния трек за Джири и след няколко дни се отклонява в съседната долина. По пътя бивакуваме в красиви селца, играем тенис с носачите на скована от груби дъски маса, а в едно селце Момчил и Върбан откриват в местното училище колко трудно е да играеш волейбол с малчуганите на 3000 метра височина. Преди това са открили и колко мъчно се ходи с 40-килограмовите товари на носачите, които опитаха да поносят за малко.

В Пангконгма лагеруваме до голяма лоджия и отиваме да видим местната гомпа (манастирче), на чиято порта вместо камбана виси стара кислородна бутилка. Явно и тук религията губи позиции, и въпреки че манастирът е бил възстановен с чуждестранни дарения, сега всичко изглежда запуснато. Вечерта възрастната домакиня и внучката й варят на огнището в лоджията “ракши” - ракия от картофи в система от медни казани. Момчил и Върбата неотклонно следят процедурата, като накрая вадят шише ракия и заедно със шерпите се включват в дегустацията и последвалия културен обмен.

Стоим в мрака до палатките с Марто и тихо си говорим, гледайки красивия нощен пейзаж. За миг облаците се разкъсват и откриват неземно видение – блестящите на лунна светлина склонове на петхилядния Наули. От лоджията долитат весели гласове, молитвените знамена на стълба до нас плющят на вятъра - докосваме се до Непал...

На другия ден разбираме, че пътеката по долината е била разрушена преди четири години от прелялото ледниково езеро, но тъй като Мера пик е доходоносен туристически обект, правителството е построило нова. Поемаме по нея, заедно с тежко натоварените си носачи, които при всяко усилие издишат с подсвирване. Маршрутът се движи по стръмни, почти отвесни склонове с непрекъснати спускания и изкачвания по неколкостотин метра денивелация. Пътеката е трудна, а най-стръмните участъци се преодоляват с деликатно балансиране по подобия на каменни стъпала - купчини нестабилни камъни, подредени един върху друг без никаква спойка. Дребните жилави носачи, обаче, се движат по-бързо от нас и се справят толкова добре с непосилния си товар, че започваме да им викаме “нинджи”.

Въпреки трудностите, пътеката е магически красива, криволичейки през тайнствена джунгла от рододендрони, бамбук, магнолии и други екзотични растения, обрасли с мъх и преплетени с лиани. Понякога виждаме или дочуваме гласовете на непознати птици, но общо взето джунглата е тиха и създава усещането за огромно живо същество, което диша и ни наблюдава. От време на време нагазваме сняг или между преплетените клони проблясват далечни заснежени върхове и ни напомнят, че все пак сме в Хималаите и вървим към жадуваните върхове и ледници.

Постепенно пътуването влиза в своя ритъм, опознаваме се с нашите придружители, а първите резултати от културния обмен вече са налице – непалците знаят ключовите думи “ракия” и “компир”, въпреки протестите на самоковеца Момчил, който предпочита местното название “алу”.

Времето е неизменно същото – сутрин пече изгарящо слънце, а следобед вали. Вече няколко дни се засичаме по местата за нощувка с австралийска група, която също отива към Мера. По пътя австралийският им водач се разболява и се налага да бъде транспортиран на носилка по стръмната и опасна пътека. Тъй като телефони няма, сердарят на групата изпраща вестоносец, който ще тича повече от един ден до Лукла, за да повика хеликоптер от Катманду. Спасителната акция струва 2200 долара, но австралийците явно могат да си го позволят и два дни по-късно пострадалият отлита към цивилизацията.

След дългия преход в джунглата най-после достигаме до Ташинг Дингма (4100 м), където бивакуваме в края на красива кедрова гора, а нагоре са само върхове. Ташинг Дингма е едно от сезонните селища на непалците, представляващо няколко бунгала от дъски и камъни, построени върху заравнени площадки по края на впечатляваща каменна река – ивица от грамадни морени, широка до неколкостотин метра, която се извива на километри надолу от ледника. Чувстваме се като в Дивия Запад – сезонните бунгала на шерпите приличат на известните от книгите “блокхаус”, но са изгради от камъни (суха зидария) а покривът обикновено се състои от импрегнирано платнище, заметнато върху няколко греди. Печка или комин в повечето случаи няма, а димът от огнището излиза от всички пролуки, които може да намери. Това е причината, поради която шерпите в повечето случаи са чернички и опушени, като преобладаващо миришат на дим.

В бунгалата, които имат функциите на хотел, ресторант и магазин едновременно, непалците живеят през двата сезона между мусоните, предлагайки на минаващите групи място за лагеруване, шоколад, бисквити и напитки. Обикновено цели семейства се вдигат от Лукла или другаде, преминавайки за 2-3 дни през високите снежни проходи, понесли малки деца, стоки и оскъдната си покъщнина на гръб. Липсата на друг транспорт определя и високите цени на стоките, които се предлагат тук и нагоре, но друг избор нямат нито местните нито туристите.

Както стана ясно тук, а и по-нататък, непалците са изключително бедни и непретенциозни хора, които се приютяваха под всяка надвиснала скала, а ако имат късмет – в ниша или пещера без почти никакви бивачни съоръжения. Обикновено им е достатъчно да напалят огън, да си сготвят нещо и да се посмеят, побъбрят или попеят, сгушени един до друг. Невероятен е контрастът между добре екипираните богати туристи, оцеляващи в пухените си дрехи и комфортните палатки, и зле облечените непалци, които ненатрапчиво се вписваха в природата наоколо, гледаха тихо и се усмихваха.

И въпреки цялата си бедност, въпреки тежкия труд и мизерията, тези хора през цялото време изглеждат толкова невероятно щастливи и доволни, както нито един “цивилизован” европеец вероятно не може да бъде. Бях чел, че голяма част от Непал живее в средновековието, но контактите с тези хора ме накара да се замисля дали щастието и спокойствието им е свързано с тази материална “изостаналост”, с липсата на “цивилизация”, влиянието на будизма или нещо друго...

В тази връзка е много интересно желанието на чужденците да “помагат”. В едно френско списание беше описана международната експедиция за почистване базовия лагер на Еверест и реакцията на шерпите: “Ако ни бяха дали парите, изхарчени за път и организация, щяхме да почистим всички базови лагери в района!” Подобен е и случаят с двама европейци, които, в желанието си да помогнат, домъкнали в планината 50–килограмов бидон с лекарства за местните. Кой да се сети, че само разходите за самолетни билети биха стигнали за много повече...

С аклиматизацията шега не бива

На следващата сутрин изтърсваме палатките от навалелия сняг и потегляме по морената към Тангнанг, където ще прекараме два дни за аклиматизация. След отшумялото разстройство на Любо е мой ред да се разболея – въпреки че ми вземат багажа едва се движа нагоре, на няколко пъти повръщам, стомахът ми се бунтува и не мога да погледна храна. По пътя се отбиваме до малко манастирче, за да опънем молитвените знамена, донесени от Лакпа. Според водача ни, това ще ни гарантира закрилата на боговете и успешно изкачване.

Вечерта след тежкия преход, единственото, което искам, е да лежа необезпокояван в топлия чувал и оказвам твърда съпротива на загрижените приятелски напъни да бъда хранен, вкарван в лоджия или тъпкан с лекарства. Цяла нощ топля краката и корема си с бутилка гореща вода в животоспасяващия пухен чувал и благославям Веселина (МИЛО), която ми го направи толкова хубав.

На другия ден е време за аклиматизация и всички слагаме двойните обувки, за да се изкатерим до 5 000 м по съседния склон. Въпреки, че втори ден почти не съм ял, успявам да се довлека горе последен. За пръв път сме нависоко и имаме невероятна панорама – висящите ледници и острите ръбове на Пик 41, ледниковото езеро и склоновете на Мера пик, полускритите шестхилядници Тамсерку и Кантега – най-после сме сред върховете.

В лагера заварваме поредната група, която не е успяла да изкачи върха, а и не се е опитала – вече 4 групи са стигали до височинния лагер на 5800 м и се връщат поради многото сняг и липсата на пъртина. Този сезон е изключително снежен, ледникът на Мера е покрит с дебел сняг, опасните цепнатини са скрити и всички са загрижени.

Но ние продължаваме по сбитата си програма към “базовия лагер” в Каре, където ще спим само една нощ, съкращавайки аклиматизацията с два дни. Височината тук е 4900 м и всички вече усещаме признаците на височинна болест – главоболие и отпадналост. Времето ни побърква – до обяд е жега и има опасност от топлинен удар, а следобед идват неизменните облаци със снеговалеж. Въпреки всичко, правим установка и отново се катерим на една голяма скала за развлечение на шерпите. Нашите водачи са много ентусиазирани – за пръв път имат клиенти, които ходят много, катерят, носят си голяма част от багажа и помагат с каквото могат. На всичко отгоре играем и ролята на доктори, лекувайки травми, главоболие или проблеми с очите на нашите шерпи, които не могат да си позволят лекарства, а някои нямат и слънчеви очила.

На следващия ден вече сме на ледника и катерим към превала Мера-Ла. Отново напича и бързаме да стигнем превала (5300 м), където за да оцелеем си правим сенник от щеки и фолио. Придружителите ни са далече назад, което не е за учудване – повечето носачи се движат по ледника с маратонки или прокъсани летни обувки, а височинната им екипировка се състои от гети и 3 руски пикела за цялата група. Толкова осигурява агенцията, толкова струва човешкият живот в Непал, въпреки че за програмата сме платили близо 900 долара на човек ... На превала трябва да се разделим – ние продължаваме нагоре с водача и двама носачи, а останалата част от кервана се спуска в съседната долина където ще ни изчакат да слезем от върха.

След като ни омръзва да чакаме “водача”, сами продължаваме към мястото за височинния лагер. Безопасният път по ледника е нарядко маркиран с бамбукови колчета, които Марто и Момчил следват, правейки пъртината сред отново завалелия сняг. Понеже агенцията ни е предвидила само двама носачи към върха, всички сме се понатоварили и кратката аклиматизация започва да си казва думата. Вървим цяла вечност към скалите, където ще бивакуваме, като към края носачите и водачът най-после ни настигат. Тук по принцип няма сняг и нагоре се катери само по лед, но сега положението е коренно различно. Снегът е до коляно, височината се усеща и е доста трудно да се върви. Малко преди скалите, Марто започва да пропада в скритите ледникови цепнатини и последните метри се осигуряваме с въжето. Всички сме много изтощени, а Върбан е направо зле и има нужда от грижи – след малко ръкавиците ми са на замръзналите му ръце, облечен е с пухенка и, завит с чувала, лежи на едно шалте, докато опъваме палатките.

Скоро всичко е готово, шерпите са сготвили чеснова супа (която помагала против височинна болест), а Върбан и Любо са на топло в палатката. Снегът е спрял и през разкъсаните облаци се откриват невероятни гледки към Барунце и Макалу, а залезът напомня за картините на Рьорих. Поради главоболието се друсаме със Седалгин и Упсарин и се готвим за следващата тактическа грешка - ставане в 3.00 ч. за ранна атака на върха.

Мера според Мера или как боли главата нависоко

След некомфортна нощ на 5800 м, на сутринта се връзваме в две свръзки и Лакпа повежда нагоре. След малко Любо се отказва и се спуска към лагера в тъмното. Храбрият ни водач също проявява разум и след стотина метра отстъпва нелеката задача за правене на пъртината на мене и Момчил. Докато бавно се изкачваме, сондирайки за цепнатини, постепенно се съмва и виждаме чудна панорама към Еверест, Лхотце и Нупце. Върбан вече катери “на автопилот” и пропада в цепнатина зад нас, а Марто е на същия хал и решава да се върне от 6000 м. Останалите продължаваме нагоре, избирайки фирновано ребро с по-малко сняг. По пътя едната котка на нашия водач се откача и той хвръква по склона, като успява да се задържи преди да го спре въжето. Скоро се изкачваме на гребена над южния връх (6150 м) и спираме за почивка. Оттук гледката към хималйските великани е невероятна и разбираме защо Мера пик се слави като най-панорамния връх в района.

След кратка консултация, мераците за Мера отпадат и решаваме да сляза заедно с Върбан, който е дотук, а Момчил да продължи още малко нагоре с Лакпа. Снимаме се с донесеното знаме, снимаме покрива на света и след като Върбан за пореден път отказва да си изпие бирата, домъкната дотук чак от София, тръгваме надолу.

В лагера заварваме Любо и Марто да лежат както са слезли – с кофража и без да са пили никакви течности. Опитвам се да ги накарам да се наливат и да слизат надолу, но те са неадекватни и всичко е безрезултатно. Височината, температурите и обезводняването си казват думите – устните ни са разранени и напукани, а лицата са се свили като сушени сливи, с изключение на Любо, който като че ли напук е подпухнал. Започваме да прибираме багажа и скоро Момчил се появява разочарован – изкачили са още стотина метра, но “водачът” е отказал да се редуват в пъртината и – дотам!

След безпаметно слизане във валящия нов сняг се добираме до лагера в долината на 4900 м. По пътя срещаме група руснаци с френски гид и обидно много носачи. Следва друга изненада - на 5400 м върху ледника ни посреща момче от кухненския ни персонал – в голите си ръце носи чайник с поизстинал сок и найлонова торба с чаши и бисквити. Изкачил е 500 м само за да ни посрещне, след което взима раницата на Любо и продължава надолу с нас.

Вечерта правим равносметка – трима от групата са твърде зле, за да изкарат още 3 нощи над 5000 м и изкачване на технически трудния Мингбо Ла (5800 м) по пътя към базовия лагер на Еверест. Освен това носачите нямат никаква екипировка, а на превала трябва да опънем за тях 200 метра парапети с тънкото найлоново въже, предоставено ни от нашата “все по-любима” агенция. След обещанието на водача да ни покаже няколкото трупа на носачи, останали под превала, в крайна сметка решаваме на другия ден да поемем по обратния път към Лукла.

Към столицата на шерпите

Не си заслужава да описваме в подробности връщането, но някои неща завинаги ще останат в спомените ни – прибирането на лагера, кудкудякането на кеклиците по снежните полета, спускането по ледника и чувството, което изпитахме, виждайки руснаците високо по нашата пъртина към върха.

По обратния път за Лукла видяхме различни неща – десетки групи, тръгнали към Мера пик, изоставени манастири, боклуци и изсечени рододендрони за отопление на туристите. По морената се клатушкаха възрастни японци с неизменните си камери, движеха се весели младежи от английска медицинска експедиция, имаше слънце, камъни, сняг и много-много носачи. А по повод избягването на опасния превал, нашите шерпи си направиха празненство и цяла нощ пяха и се веселиха в една лоджия.

На връщане минахме по краткия път през превала Сатра Ла (4400 м), където отново видяхме колко струва животът на един носач в Непал. По стръмните снежни полета копаехме стъпки, опъвахме парапети, раздавахме щеки и пикели, но въпреки всичко имаше няколко опасни подхлъзвания, един носач се събу по чорапи в снега, за да не се пързаля, а друг изтърва товара си и се наложи Върбан да гони изхвърчалата ролка с въжето неколкостотин метра по-надолу. Колкото и да е тъжно, туристическият бизнес се е превърнал в основната прехрана за непалците и те са готови да поемат много рискове - според водача ни, преди 4 години на същия превал са загинали 14 носачи.

След завръщането в Лукла, откъдето се обадихме в България, тръгваме тичешком към Намче Базар (3400 м), за да видим колкото се може повече от Хималаите в оставащите ни няколко дни. По трека към Намче видяхме ходещи врати и каяци, натъпкани с багаж (е, обикновено под тях се оказваше някое непалче), невероятни висящи мостове, кервани от крави и дзокпьо (кръстоска между крава и як) и много туристи. Същата вечер, на последния висящ мост преди лагера ни се случи интересна сцена: по люлеещия се мост тръгва голяма крава, а един кон стои на брега и внимателно я следи с поглед. В резултат с Марто единодушно решаваме, че конят вероятно си мисли: “Ега ти лудата крава!”

Трекингът до базовия лагер на Еверест е може би най-популярният и претъпкан в Непал, а по-голямата част от селцата в началото му е превърната в безкрайна поредица от ресторанти, лоджии, хотели и магазинчета. Тук по-наглите шерпи одират кожите на минаващите туристи с невероятни надценки на стоките, струващи доста по-скъпо отколкото в Намче, намиращ се 500 м по-високо. Над нас непрекъснато гърмят хеликоптери, обслужващи над 40-те експедиции по случай 50 годишнината от изкачването на Еверест, а доколкото разбрахме, в района на базовия лагер се намираха няколко хиляди души (4-11 000 според различните информации).

Както и да е – стигнахме тичешком до красивата столица на шерпите, разходихме се, поснимахме и с големи пазарлъци купихме малко сувенири. За пръв път прекарваме вечерта в лоджии – Любо спи в апартамента на американски президент, а ние – при семейството на Тенсинг Норгей. На сутринта се качваме да видим Еверест от посетителския център, превърнат във военен лагер, а после отново хукваме към Лукла, за да отлетим към Катманду на следващия ден. Вечерта се прощаваме с планините и шерпите, а аз си спомням думите на един приятел: “Докато разбереш за какво става дума, ще трябва да се връщаш...”

Катманду

Катманду е град, изключително богат на храмове, площади, музеи и най-различни културно-исторически забележителности, които привличат хиляди туристи от цял свят. Освен забележителности, столицата приютява и невероятни количества амбулантни търговци, които бродят из улиците на орляци и неуморно атакуват всичко що прилича на западен турист.

Самият град, формиран в миналото от сливането на трите града-царства Катманду, Патан и Бахтапур, трудно подлежи на описание, тъй като няма нищо общо с европейската представа за столица. Можем само да споменем, че е пренаселен, шумен и мръсен, а целият живот е изнесен на улицата – навсякъде има сергии и магазинчета, стоки и сувенири се въргалят в прахта, а въздухът е толкова замърсен, че много от жителите ходят с кърпа на устата и носа си. Кошчета за боклук няма и всичко се изхвърля също на улицата - рано сутрин минават камиони, съпровождани от метачи и събират каквото могат. Останалото се превръща в част от уличната настилка и “задушевната” атмосфера на непалската столица.

Интересно е и уличното движение, което по-скоро напомня познатото от физиката Брауново движение – шум и хаос царят навсякъде. В Непал движението е ляво и прелива доста извън асфалтираната част на пътищата, а знаци почти няма. Превозните средства са от всякакъв вид и калибър – от многобройните велосипеди, рикши и разни неописуеми бракми до големите автобуси и камиони, на чиито задници пише “Свирни, моля!” И наистина – всеки здраво надува клаксона, а който си няма – подвиква или свирка с уста! Според Върбан, който се вози най-отпред в микробуса, изживяването е като във влакче на ужасите, но въпреки привидния хаос, всички успяват някак да се разминат на косъм в последния момент, спазвайки непозната за нас толерантност, а катастрофите са рядкост – блъснато превозно средство така и не видяхме.

В центъра попадаме сред празник на тамангите, поради който улиците около религиозния комплекс “Сваямбунати” са невероятно пренаселени. В навалицата около свещените ступи вярващите палят благовония и разпръсват ориз за радост на гълъбите, лами извършват ритуали, а младежи пеят и танцуват. Докато се провираме из тълпата, отново усещаме нещо ново за нас – въпреки ужасната навалица, никой никого не блъска, удря или ругае, което странно контрастира с балканския ни темперамент. Напротив - всички се движат спокойно и търпеливо, усмихват се и се държат за ръка (дори и двойки млади мъже?!), а нещата си текат по своя вечен път. И като че ли, преди да си тръгнем за вкъщи, отново се докосваме до магията на Непал или духа на Изтока... или до умението на тези хора просто да бъдат щастливи...

През последната ни непалска вечер, над Катманду се извива невероятна тропическа буря и прекъсва електричеството в квартала. Вечеряме на свещи в хотела и благодарим на келнера на слабия си непалски: Данябад – викаме – меро сати! А той се усмихва на себе си и както правеха повечето непалци тихо си повтаря: меро сати – приятелю мой...