Катерачна история
©1999 Richard Wanderman

Преди 24 години (1975) пребивавах известно време близо до Колоните, местен обект за катерене в Юджийн, Орегон. Колоните са една стара кариера от стълбовидни базалтови скали точно в центъра на града, която беше почистена и превърната в открита площадка за катерене. Чудно място за катерене.

Веднъж бях там с няколко познати. Разправяхме си истории, катерехме, от време на време почивахме. Това беше един от дните, в които на Колоните имаше много хора - катерачи по много от туровете, някои на свръзки, други на установки.
По едно време към нас се приближи и спря стара тойота пикап. Направи ми впечатление, че е цялата очукана, ръждясала, с отрязана задна част, върху която имаше монтирано легло. От колата излезе мъж на средна възраст. Облечен в градски дрехи, леко оплешивял, с малко бирено коремче. Той бръкна зад седалката и извади чифт старомодни, овехтели и очукани обувки Ebs, целите облепени със скоч. Това бяха едни от първите обувки за катерене, без специален каучук за прилепване, което правеше катеренето много по-трудно, отколкото със съвременните еспадрили. Даже 15 години преди това всеки, който ползваше, а даже и само да притежаваше такива обувки, се считаше за старо поколение катерач. На времето аз също имах чифт такива обувки, както и още по-старите "kletter", които приличаха на съвременните туристически обувки: твърди, с подметки, които не прилепват толкова добре, но са поносими за закрепване по ръбове. Аз знаех добре какво представлява катерене с такива обувки и историята с този приятел и неговия допотопен инвентар започна да изглежда достатъчно интересна, за да задържи вниманието ми. Трябва да отбележа, че в днешно време (1999) еспадрилите изглеждат като вакуум помпи в сравнение с въпросните обувки.

Нашият човек седна на бордюра, който отделяше паркинга от зоната за катерене, събу се по чорапи и обу въпросните обувки. Почти не вдигаше поглед към скалите, както и към хората около себе си.
Ставаше определено интересно.

В този момент по скалите имаше доста добри катерачи и практически никакво място за още едно въже, да не говорим за още някой, който да се мотае в основната част. Тогава никой от нас и не предполагаше, че някои от катерачите, които бяха на скалата, един ден ще станат от най-добрите в света. В този ден те все още агонизираха пред сравнително лесни проблеми в катеренето.

Нашият човек изчака, докато някои от катерачите се разместиха, след което остави обувките си върху бордюра, и без да погледне никого, тихо се запъти към един от трудните маршрути на Колоните. Той се спря за секунда, съзерцавайки, планирайки или молейки се. Нямаше въжета или какъвто и да било инвентар, освен старите обувки на краката си - никакъв магнезиев прах или седалка. Нищо. И на всичкото отгоре, беше облечен в градски дрехи.

Трябва да се отбележи, че някои от най-добрите катерачи правеха свободни соло изпълнения на Колоните през 1974 г. Това ще рече, че те катереха без въжета. До този момент обаче никой не бе видял свободно соло по маршрута, към който се бе насочил този приятел, което увеличи тръпката на момента.

Този конкретен тур беше по една почти вертикална цепнатина, която в началото е широка колкото палец, а в края си - малко повече от юмрук. Тъй като това бе базалт, други хватки освен цепнатината нямаше. Катерачите използват техника за катерене по цепнатини, наречена зацепване, при която те пъхат в цепнатината пръсти на ръцете, ръце, пръсти на краката или крака и извиват пъхнатата част така, че да издържи теглото на тялото, докато друга част бъде зацепена по-нагоре. Така катерачът се придвижва нагоре по цепнатините. За непосветените това може да изглежда една непохватна и понякога болезнена техника. Колкото по-вертикална е цепнатината, толкова повече тежест трябва да понесе зацепената част от тялото. Маршрутът, по който се беше запътил този приятел, бе около 12 метра дълъг, много близо до пълен вертикал и с малък страничен наклон, което го правеше по-сложен. Беше по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Всички ние, редовни посетители на Колоните, се бяхме пробвали на тази цепнатина. Някои бяха успели, докато други, включително и аз, щяхме евентуално да го направим в бъдеще. Това е нещо, което катерачите обикновено наричат "пробен пасаж" в смисъл, че този който го е преодолял, преминава в категорията на "печените" катерачи (в тази група имаше също и катерачки).

Друга интересна историческа подробност за тази цепнатина е, че много години след това събитие аз скъсах сухожилие на лявата си китка, докато я катерих, и това постави края на полу-сериозната ми катераческа кариера.

И така, цепнатината, която този гражданин щеше да катери, бе забележителна и това накара много от околните да насочат вниманието си към трагедията, която явно щеше да се разиграе всеки момент.

Много от нас се чувстваха отговорни за това място и за безопастността на тези, които катереха там. Давах си сметка, че не малко хора като мен се чудеха как да спрат този човек, без да предизвикат сбиване.

В този момент, без каквото и да било предупреждение, той започна да се катери по цепнатината. До този момент не бях виждал такова катерене - гладко, без усилие, най-добрата техника на зацепване, която някога съм наблюдавал. Той се придвижи нагоре по цепнатината като че ли ходеше по земята. Беше нещо като левитация.

Ченето ми увисна и забелязах още няколко отворени усти наоколо.

Той не се спря нито за миг. Когато стигна до върха, се смъкна от другата страна на скалата, където бе оставил обикновените си обувки, свали тези за катерене, обу се и потегли. Цялото това събитие, от момента, в който се появи, до тръгването му, продължи около 10 минути.

Обърнах се към приятеля си Крис и го попитах дали познава този тип. Крис каза, че това е Уейн Арингтън, един от пионерите в скалното катерене в Орегон преди повече от 10 години, след което изчезнал, превозвал трупи с хеликоптер в Аляска или нещо такова.

Арингтън беше легенда сред катерачите в Юджийн, като един от малкото луди да извършат обърнат полет с хеликоптер във Виетнам. Нямам идея дали това бе вярно, но тази история заедно с някои от направените от него изкачвания бе достатъчна, за да го превърне в легенда.

Мога само да кажа , че видяното този ден бе нещо забележително. Не само катеренето, но начинът му на появяване - толкова спокоен и невъзмутим, с такава лекота по скалата и до последния момент без нито една дума. Ето това се казва да си печен.

Знаех, че не съм достатъчно добър катерач - не достатъчно сигурен в себе си, за да направя нещо такова. Тайно обаче ми се искаше да съм на неговото място.

***

Арингтън бе катерил първоначално в Орегон с един тип на име Боб Ашуърт, който, след като въведе катеренето в Орегон, се бе преместил и заселил в парка Йосемит. Арингтън е катерил някои стени там, в това число едно много ранно соло катерене на Ел Капитен, но след това изчезнал от катераческите среди. Ашуърт останал като гид и учител в планинарското училище на Йосемит. Пет години преди това Ашуърт бе първият ми учител по катерене. Познавах тези имена добре, защото бях катерил много от техните маршрути, както в Каскейдс, така и в Източен Орегон. За нас, които се бяхме събрали на Колоните, тези хора бяха легенди и светила.

Моят учител Ашуърт бе също легенда сред катерачите, защото, докато през лятото работеше като гид в Йосемит, през зимата стопанисваше базата за ски под наем. Една зима малък самолет с много ценна (и нелегална) стока падна в езеро в един висок каньон източно от долината Йосемит. Говори се, че Ашуърт заедно с един друг катерач закупили много инвентар (водолазни облекла, резачки за метал и пр.) и заминали да "спасяват" стоката. Никой не знае той колко от стоката е взел и дали въобще е взел нещо. Знаехме само, че продължи да работи в Йосемит и да живее в задната част на своя пикап. И все пак историята допринесе за неговата слава.

Някога Арингтън бе изкатерил нещо, което аз също бях изкатерил наскоро в западните Каскейдс, наречено "Барад дур". Това катерене, извършено заедно с един много по-добър от мен катерач (аз отидох, така да се каже, за идеята), беше толкова шубелийско и напечено, че наистина оцених какво е могъл да направи Арингтън преди толкова години.
Така че да видя този човек на Колоните, даже вече като стар, оттеглил се катерач, беше безценно преживяване. И най-важното - начинът, по който изкатери тази трудна цепнатина, която той първи бе покорил навремето, потвърди неговата слава.

Педнадесет години след тази случка аз бях спрял да катеря, бях се заселил в Кънектикът далеч от истинските планини, имах свое семейство и нов живот и един ден се озовах на семеен пикнк в парка Йосемит. С мен бяха жена ми, двете ми доведени дъщери, много приятели, двама от които със сериозни физически недъзи. Единият бе с патерици, а другият с електрическа инвалидна количка. Бяхме около 15 души - определено не катерачи.

Аз бях гид на групата, тъй като бях прекарал много лета в Йосемит на младини си години, катерейки и живеейки в задната част на моя Фолксваген минибус.

Реших, че не е лоша идея да покажа на групата Толомни Мидоуз - място, на което бях взел един от първите си уроци по катерене в класа на Боб Ашуърт преди много години: едно малко скално възвишение, наречено Купола на Кученцето.
Да се достигне до Купола на Кученцето е лесно за здрав човек, но нашите двама приятели се нуждаеха от помощ. Докато в крайна сметка пристигнахме и се настанихме на брега на една малка рекичка до Кученцето, стана обед. Беше чуден ден и ние се пръснахме наоколо - някои се разхождаха около скалите, други се къпеха в реката. Никой не отвори дума за катерене и аз нямах нищо против да се наслаждавам на природата, без да досаждам с истории за Боб Ашуърт и моят първи рапел на Купола на кученцето.

По едно време се появи група истински катерачи и започнаха да се упражняват в боулдъринг в ниските части до купола. Наблюдавах ги от разстояние и завиждах на младостта им, както и на факта, че нямаха със себе си група "градски навлеци".

Те прекараха голяма част от следобеда около един кратък боулдъринг маршрут, който изглеждаше доста труден. От време на време някой се впускаше нагоре, драпаше до някъде, изкрещяваше някаква тъпотия, след което се изтърсваше долу в прахоляка. Когато моята компания задряма, аз се приближих до тези момчета, за да ги наблюдавам по-отблизо. Те бяха толкова грациозни и аз не помнех да съм движел някога тялото си толкова добре.

Докато наблюдавах, спомних си нещо много ясно: аз бях катерил точно този маршрут преди много време. Това не бе по време на първото ми идване на Кутрето, но по-късно, когато бях вече опитен катерач. Докато измъчвах застаряващия си мозък да си припомня какво беше решението на този боулдъринг проблем и дали въобще някога го бях изкачвал, катерачите ме забелязаха (трябва да съм им изглеждал като хлапе, което зяпа витрина със сладкиши). Те ме гледаха както аз вероятно съм разглеждал на времето туристите, когато бях млад, във форма, с всички подходящи екипировки и джаджи на катерачите и бях просто печен.

Изведнъж ми дойде на ум, че би било кеф да се изпробвам на този боулдъринг проблем и много учтиво ги попитах дали могат да ми отстъпят за малко мястото. Те изглежда не чуха въпроса ми, но ми се стори, че чух как един от тях се изкикоти тихо, явно на това колко съм тъп да си мисля, че ще мога даже и да се отделя от земята, да не говорим да направя това изкачване. В крайна сметка аз бях по бермуди, поло, къси чорапи (слава богу, не три четвърти) и туристически обувки.
Докато те си събираха такъмите, аз реших все пак да се пробвам. Нямах какво да губя и можех да си направя кефа, макар да ми мина през ума, че може би няма да мога да отлепя от земята в това доста трудно изкачване. Тревожех се също, че може да се нараня като напрегна изгубилото формата си тяло, само за да се покажа пред тези момчета.

Запътих се с туристическите си обувки, които те веднага забелязаха, спогледаха се и се захилиха още повече. Аз оглеждах проблема около 30 секунди, след което някак си се издигнах по скалата, като че ли помнех всяко отделно движение. И до днес нямам идея как го направих и се съмнявам, че ще мога да направя нещо такова отново.
Когато стигнах до върха, просто продължих надолу по обратната страна на скалата към дремещата си компания.
Обръщайки поглед през рамо, видях увисналите им ченета - подобно на моето чене, когато застаряващият като мен сега Уейн Арингтън се появи на Колоните и изкачи соло един от най-трудните маршрути със своите старомодни обувки.

Нима животът не е прекрасно нещo?