Планините в Еквадор и изкачването на Котопакси
от Теодор Тодоров

Поводът

Малко преди да замина на планина с поредната си група чужденци, Любо ми се обади по телефона, казвайки:
“Ще ти задам един объркващ въпрос – искаш ли да заминеш за Еквадор след две седмици?”

Поводът беше Втората световна среща на хората от планините, където ми бе предложено да участвам като представител на Българската Асоциация за Алтернативен Туризъм (БААТ). И аз наистина се пообърках, защото мъглявото понятие, което имах за Еквадор беше свързано с банани, футбол, инките и май някакви планини...

Оказа се, че почти всички разходи ще бъдат поети от организаторите и ще мога да остана няколко дни след конференцията, за да се опитам да изкатеря някой връх, след което просто нямаше как да изпусна подобен шанс... По-късно се изясни още, че ще трябва да прелетя хиляди километри в неколкодневно убийствено пътуване през часови пояси и континенти, сменяйки три самолета, висейки по 9 часа на летища и попадайки на произвола на различни чиновници, но - както се казва - всяко нещо си има цена...

Порових в Интернет, поразпитах тук и там, но се оказа, че никой почти нищо не знае за Еквадор, така че не бях много наясно точно къде да ходя или каква екипировка да нося, та трябваше да се оправям сам (това е и основната причина да бъда толкова обстоятелствен в този материал, за което предварително се извинявам!)

Както и да е, в крайна сметка зарязах Върбан с групата евреи насред Пирин, напълних раницата, простих се с близки и познати и се отнесох към непознати земи...

Самата конференция, фокусирана върху устойчивото и равноправно развитие на планинските територии, беше доста интересна, но за нея има отделна статия, та който се интересува, мога да му я изпратя.

По-важното тук е, че след всички перипетии, свързани с подобно пътуване, в крайна сметка успях да се докосна до красотата на Андите, да изкача първия си по-висок връх, както и да събера цялата информация, която съм ви приготвил по-нататък!

С десет върха, достигащи над 5000 м. и двайсетина над 4000 м, повечето от които са лесно достъпни, Еквадор е рай за хората, обичащи планинските изкачвания и откритите пространства.
Всички върхове се издигат в рамките на три планински вериги и местата, където тези вериги се свързват, като, за разлика от други подобни вериги, тук планините с вечен сняг/ледници са разпръснати из цялата страна. За всички планини е характерна голямата височина, но поради географската ширина (“Еквадор” идва от екватор!), тези височини често са покрити с планински ливади и дори гора, вместо с постоянен лед. Вулканът “Каямбе” е единственото място в страната, където и температурата, и географската ширина достигат нулеви стойности.

Почти всички планини в Еквадор имат вулканичен произход - само с 4 изключения – всички останали са вулкани, които или са изригнали, или са се опитали да изригнат, или пък изригват в момента... Тук се намира и най-високият активен вулкан в света – Котопакси - 5897 м, но за него – малко по-нататък.

Девет от върховете в Еквадор са окичени с ледници, което прави изкачването им малко по-трудно и интересно начинание, изискващо необходимата екипировка и познания (или пък водач). Повечето са сравнително достъпни, но поради отвесните пасажи, стръмните ледени полета и внушителните ледникови цепнатини, някои от тях (Алтар, Каямбе, Чимборасо...) са по силите само на алпинисти със съответните опит и подготовка.

Поради глобалното затопляне на климата, причинено от парниковия ефект, през последните десетилетия се наблюдава чувствително отдръпване на ледниците в планините. Това е причината за оголването на скални стени в ледниците и изчезването на ледените стени и сераци, които са предлагали чудесна възможност за ледено катерене през 70-те години.

Високите плата, долини и склонове в Еквадор са наречени “paramos” (високи земи) и са населени предимно от индианци, които развиват там скотовъдство и земеделие – лично аз видях картофени ниви на 3600 м н.в.!

Може да се смята, че началото на алпийските изкачвания в Еквадор е положено от известният английски алпинист Едуард Уимпър, осъществил първото изкачване на най-високият и един от най-трудните върхове в страната – Чимборасо, 6310 м в началото на 1880 г. В негова памет е наименована и най-високата хижа в страната - “Уимпър” - намираща се на 5000 м н.в. по склоновете на върха. Забележителното за времето си постижение не е случайно, тъй като Уимпър е и първият човек, който след седем опита успява да изкачи Матерхорн, най-голямото предизвикателство пред алпинистите в Алпите по онова време. След този успех, той решава да изследва влиянието на височината върху човешкото тяло и се насочва към Еквадор, тъй като поради политически причини по това време е нямало достъп до по-високите планински вериги в Андите и Хималаите.

Това изследване му се удава много лесно, тъй като самия той многократно страда от атаките на височинната болест, наричана от местните индианци “сороче”. Въпреки всичко, обаче, около месец, след като слиза от кораба в Гуаякил, Уимпър вече е стъпил на Чимборасо. Само три върха (Алтар, Сангай и Южна Илиниза) избягват досега с неговите котки, като последният по-късно бива покорен от италианските гидове Жан Антоан и Луис Карел, които придружават Уимпър.

Известният алпинист, обаче, не е първият, опитал да изкачи Чимборасо. През 1802 г., по време на научна експедиция, Барон Фридрих фон Хумболт прави неуспешен опит за изкачване на върха, което, въпреки по-голямата значимост на научните му открития, му носи голяма слава. Независимо че честно признава неуспеха си, до края на своя живот Хумболт продължава да твърди, че “измежду всички смъртни аз съм този, изкачил се най-високо на земята.”

Твърде интересен за Чимборасо е и факта, че той се смята за най-високия на планетата, измерено не спрямо морското равнище, а спрямо центъра на земното кълбо. Изпъкналостта на земята при екватора е причината този връх да се доближава най-много до звездите, според някои изчисления превъзхождайки Еверест с близо 2000 метра!

По разбираеми причини, планинарството е доста популярно занимание в Еквадор. В столицата Кито съществуват различни алпийски клубове, макар че и тук има разделение между “ходещи на високо” и спортни катерачи. Поради вулканичната природа на повечето скали, в страната няма много подходящи масиви и стени за скално катерене. За сметка на това, високи върхове дал господ и хората почти всеки уикенд се качват над 5000 м! (как да не им завиди човек!?)

Въпреки многото планинари, в Еквадор няма планинска спасителна служба и ако някой пострада в планините, за него се налага да се погрижат приятели и познати (макар че и в България често се случва същото...)

Поради голямата надморска височина и населеността, изкачванията на повечето върхове в Еквадор обикновено започват от изградените почти навсякъде хижи, много от които са достъпни с джип. В повечето изходни пунктове за хижите чакат джипове или пикапи, в които срещу $15-20 можете да изминете трийсетина километра към съответната хижа. Изкачванията се осъществяват в рамките на един ден (тръгва се обикновено около полунощ), като не се налагат лагери и биваци. Хижите обаче предлагат само дървени нарове с дюшеци и гореща вода, ето защо всеки трябва да си носи спален чувал. Освен това нощувките са доста скъпи, като за чужденци или “естранхерос” цените са двойни – максимумът през сезона достига около $18 на вечер.

Туристическите изкачвания са цяла индустрия в Еквадор, като множество агенции в Кито и по-големите градове предлагат различни пакети. Те обикновено включват наем на цялата необходима екипировка, водач, такси, храна, нощувка и транспорт. Най-популярно за туристи е изкачването на вулкана Котопакси, 5897 м, като средната цена на двудневен пакет за изкачване в група е около $150. Ако това обаче не ви устройва, можете сами да си организирате изкачване, като в Кито има много магазини и агенции за продажба и наем на екипировка, където можете да наемете всичко, което не ви се мъкне чак до Еквадор.

В Кито се намира и най-високата изкуствена стена в Латинска Америка, представляваща 25-метрова кула с надвеси, построена под формата на гъба. Тъй като през студения период температурите в Еквадор не падат под 10 градуса, стената е построена на открито и има само навес против дъжд на върха.

Въпреки, че е най-високият активен вулкан в света, Котопакси не крие особени технически трудности и е сравнително лесно достъпен за туристи. Намира на около 70 км от Кито, на територията на едноименния национален парк, обявен през 1975 г. Има два маршрута за изкачване на върха, като най-популярен и достъпен е този, започващ от х. “Хумболт”, намираща се на 4800 м н.в.

Като беден българин, аз бързо се отказах от услугите на туристическите агенции. От познатите алпинисти, с които се сближих и покатерих на изкуствената стена, разбрах, че е възможно и солово изкачване на върха. И така – наех си един пикел (3 лв/ден) и се качих на раздрънкания автобус, минаващ покрай входа на националния парк “Котопакси”. Пътуването си беше преживяване, защото асистентът на шофьора непрекъснато висеше на вратата в движение, викаше с пълно гърло и приканваше хората да се качат. От време на време пък скачаше в движение, обикаляше и събираше пътници, после се катереше по рейса и товареше багажа им по покрива, докато шофьора си караше по завоите със завидна скорост. Може би тук е моментът да спомена, че висящи хора от превозните средства са често срещана гледка, а за шофьорите в Еквадор единственото средство за сигнализация е клаксона (ако не броим крясъците).

Както и да е, стигнах до входа на парка, където след кратък пазарлък с дремещия в джипа си туземец успях да загубя 20 долара, защото цената е една и съща, независимо дали си сам или с група. Да не забравя - в Еквадор почти никой (ама сериозно!) не говори английски - и ако не знаете испански, има да ръкомахате, докато ви заболят крайниците... Въпреки умението да се пазари, туземецът се оказа добър човек и ми показа услужливо местните забележителности, които от своя страна послушно снимах - кристалното езеро с водолюбиви птици, дивите коне и красивите околни върхове (той си четеше имената им от смачкано листче, защото все не можел да ги запомни!?). При вида на мащабната гола сеч край пътя, обаче, веднага ми бе обяснено, че това било извън парка – явно местните са се сетили да обявят парковете си извън горски масиви, та да могат спокойно да си ги секат – за разлика от България, където се налага институции да нарушават законите си, за да го правят...

Последва посещение в музея на парка, който приютява снимки и макети на върха, както и екземпляри от местната флора и фауна, включително един нещастен кондор, разперил проскубаните си криле над няколко дребни бозайника. Тъй като музеят сам се стопанисва, предположих, че плачевното състояние на кондора се дължи на туристическата мания да си вземеш нещо “за спомен” (абе, аз що да не си отскубна едно перце!?)...

В крайна сметка стигнахме до паркинга на 4600 м, който е изходна точка за ежедневни туристически байк-турове – спускането си го бива, обаче английските бабички май ги беше страх и сигурно по-бързо щяха да слязат пеша... Там метнах раницата на гръб и с геройско куцане се отправих по покрития с нещо като вулканска сгурия склон към хижата. Спазвах “бавно хималайско темпо”, тъй като предния ден си бях контузил крака при катеренето, а и еднодневният ми набег за аклиматизация до ледника на Каямбе вече ми бе помогнал да се запозная с височинните изследвания (разбирай неприятни усещания) на Уимпър...

В хижата заварих около 30-40 души, между които персонал, катерачи, гидове с клиенти и т.н. След кратка почивка, обикновено всички се отправят до един по-полегат участък от ледника, където клиентите се учат да ходят нагоре-надолу с котки и пикел. Тъй като смятах да се катеря сам и аз отделих доста време да се пързалям и самозадържам, колкото и да ми беше жал за новото ми горе-долу-тексово яке. След хапване и кратко проучване на общественото мнение, се приготвях за лягане, когато за нещастие заваля сняг. Комбинацията от натрупващия сняг и контузения крак ме лишиха от всякакви надежди за върха, така че си легнах спокойно и опитах да поспя.

За щастие, в полунощ снегът беше спрял и имаше почти пълна луна, така че към 1 часа започнахме изкачването. Пооределите след ледената практика и ранното ставане групи бавно потегляха една след друга и аз небрежно се намъкнах между тях. След стотина метра изкачване стигнахме началото на ледника, където няколко клиента тръгнаха обратно с решителното изражение на лицата си “Аз да не съм луд, бе!!!” Останалите 15-на ентусиасти сложиха котки и седалки, като започнаха да се връзват в свръзки, при което аз разсеяно се мотаех наоколо. За щастие скоро видях местния гид Диего, когото бях разпитвал вечерта за трудността и естеството на маршрута. Той беше само с двама испански клиенти и любезно ме покани да движа след тях.

Последва безкрайно уморително катерене по стръмни ледени полета, като единствените хубави моменти бяха гледките към светлинното шоу от гръмотевичната буря над съседния пет-хилядник - Антизана. След няколко часа, обаче, ледниковите цепнатини взеха да стават все по-внушителни, поради което Диего благородно ми предложи свободния край на въжето, който с радост приех. Нагоре беше все по-гадно и поради липсата на аклиматизация височинните усещания ставаха все по-истински, което накара клиентите да мислят за отказване точно преди последния стръмен участък под върха. Но... не би!

След преминаването на голяма цепнатина и изкачване на почти отвесен леден пасаж вдясно от скалната стена “Янасача”, наоколо започна да смърди на сяра, което показа, че вече стигаме. И наистина, след 7 часа пълзене нагоре, най-после се видя дупката на най-високия димящ кратер на света, за който по-късно много хора щяха да ме питат “И к’во има вътре?”

Въпреки тайните планове да се изстъпя на върха и да викна “И, бре, курорте-е-е!” така ме болеше главата, че изобщо не ми беше до патриотизъм. Та просто поседнах под приближаващата снежна буря, раздадох по половин ябълка на изтощените си спътници и окончателно пресуших гадната смесица от Танг “Малина” и Упсарин, разтворени в термоса поради липса на чай и съветите на добри приятели. Последва отчаяна кратка схватка с невероятно твърдия шоколад (по-късно се оказа, че бил предназначен за сладкиши след предварително разтапяне!?) и след като едва преодолях желанието да го натроша с пикела, щедро го завещах на настъпващата следваща група.

Ами, май това е - погледах, поснимах красотите наоколо и се почувствах точно като Хасан, който разправял след изкачване на Айфеловата кула: “Поглеждам наляво – е...ло си е майката! Поглеждам надясно – майката си е...ло!” И знаете ли какво му отвърнала Айшето? “Леле, Хасане-е-е, какви крaсоти си видел!"