Арт експеримент или за филма "Дъщерята" на Бернхард Каммел

АРТ ЕКСПЕРИМЕНТ,

ПРЕОТКРИВАЩ СЪЩИНСКАТА ПРИРОДА НА ФИЛМОВИЯ ЕЗИК

ИЛИ ЗА ФИЛМА "ДЪЩЕРЯТА" ("Die Tochter") НА БЕРНХАРД КАММЕЛ

Може би човек трябва дълго да се е занимавал професионално с кино, да е изгледал стотици, ако не и хиляди филми, както и да познава в детайли историята на развитието на седмото изкуство вече от над един век, за да се изненада като мен от този дебютен филм на австриеца Бернхард Каммел.

Признавам, предварително не очаквах, че "Дъщерята" ще ме впечатли именно като преоткриване на самата природа на киното, която като че ли се беше очертала вече окончателно в средата на 20. век с френската "нова вълна" или с италианския неореализъм, и която към края на същия век преотстъпи нещо от себе си на новите технологии в интерес на холивудския entertainment.

Но колкото и да си мислех от десетилетие насам, че през новия 21. век киното неизбежно ще се обърне отново към собствената си природа и най-вече към уникалния си език – съставен от елементите на самата действителност, нямаше как да допусна, че един дебют в австрийското кино ще направи това по толкова категоричен начин.

На първо място – с максимално отстояване на правото на себеизразяване, без придържане към общоприети кинаджийски норми, което авторът Бернхард Каммел очевидно е могъл да си го позволи, защото сам е финансирал филма си.

Известен фотограф и философ по образование, Бернхард Каммел визуализира на екрана като сценарист, режисьор и оператор именно своята лична духовна рефлексия върху мирозданието и върху човека като частица от това мироздание.

Постига го чрез уникално съчетаване на "несъчетаемите" на пръв поглед специфики на статиката в арт фотографията и на движението в изкуството на киното. По-точно е да се каже, че дообогатява по нов начин, какъвто аз виждам за пръв път, природата на едната медия с природата на другата медия, разбира се, след изначалния старт преди повече от век на "движещата се фотография", която всъщност роди киното.

Изображение в черно-бяло.

Игра със светлината, уловена от окото на майстор фотограф.

Девствена природа с вековна гора, вкарана като че ли в "рамката" на нарисувана от художник картина, а вътре в тази картина – с окото пък на филмов майстор се улавя и акцентира върху най-незабележимите движения в растителния и животинския свят извън човека.

Озвучаване – с природни звуци, които могат да се чуят само при съзнателно желание в пълна тишина. Но... във великолепен синтез с "мислещата" музика на Михали Виг, прочутия унгарски композитор на също толкова прочутия унгарски кинорежисьор Бела Тар.

Музика - метафизична, философична, открояваща тайнственото единство на "материята и духа" във филма на Бернхард Каммел.

Настойчиво решаване на епизоди само в общи планове точно там, където сме научени да очакваме крупни планове.

Героите – съвсем малко на брой.

Събитийният разказ – само донякъде подсказан и оставен встрани като не толкова съществен.

В името на какво?

Ами, на най-неочаквано духовно въздействие върху сетивата ни (каквото май от младежките си години не съм изпитвала), благодарение на което за час и половина индивидуалното ни човешко себеусещане с помощта на екранната визия "се отлепва" от заобикалящия ни реално-материален свят, за да се включи като равноправен участник в екзистенциално-философичното себетърсене на героите не къде да е, а в мирозданието като цяло.

Отправната точка е Дъщерята, която се връща в родния си дом, за да търси Баща си, изчезнал преди повече от двадесет години в служенето на кауза, в която вярва.

Но всъщност, търсенето на Бащата, е търсене на Себе си – и в индивидуален, и в общочовешки план.

Основният въпрос е не: "Кой съм аз?", а "Какво съм аз?"

Този въпрос е в основата на филмовата рефлексия върху живота като такъв. Върху всемира като такъв. И върху човека като микроскопична частица от подредбата на вселената – нищо повече.

Филмът го доказва с поставените въпроси-акценти за времето и мимолетното.

Доказва го с акцентите не върху случващото се като действие, а върху иначе най-незабележимите човешки жестове, състояния, привличания, контакти на най-чисто духовно ниво, даже и през телесното.

Бернхард Каммел буквално ни хипнотизира с прозрението си, че като хора би трябвало да се себеосъзнаваме в единно цяло с хармонията на вселената. Като неотделими от законите й – за мимолетност и за безкрайност. Неотделими от нейната вечност и от нейната материално-духовна красота.

И тук трябва да подчертая още едно нещо, което ме порази във филма – актьорската игра, която уникално се е вписала в този арт експеримент. Буквално не мога да си представя как актьорите са успели да постигнат такава органика на емоционално-духовното си присъствие на екрана, без помощта на сюжетна събитийност.

Това в особено голяма степен се отнася за актрисата в главната роля София Чернев (родената и известна в България и в българското кино с името София Кузева - http://www.sofiatchernev.com), която във всеки миг на екрана излъчва вътрешния живот на своята героиня и то преимуществено без изричането на каквито и да било думи. Като този неин вътрешен живот от началото до края на филма е повече от богат на въпроси, на чувства, на размисъл, на ценностни ориентири. Поразително лицедейство, наистина.

Но и другите актьори в далеч по-малките си роли блестят със същия актьорски стил.

Меглена Караламбова в ролята на майката, Вера Баранаи в ролята на унгарката, Имо Хайте в ролята на готвача-акордеонист, Даниел Франтишек Камен в ролята на монаха, и Роберт Кротц в ролята на Бащата са успели именно като съмишленици в създаването на този авторски филм на Бернард Камел да се впишат поразително органично в една толкова необичайна философична филмова рефлексия.

А в контекста на световното кино филмът "Дъщерята" е арт провокация, която впечатляващо напомня за неизчерпаемите възможности на филмовия език.

СОФИЯ КУЗЕВА-ЧЕРНЕВ - АКТРИСА, КОЯТО ЗАПОМНЯМЕ ЗАВИНАГИ

КОГАТО БОЛКАТА СТАВА КИНО, ДУХОВНОТО ПОКАЗВА ЛИКА СИ - В. "КУЛТУРА"

"ПРИКЛЮЧЕНО ПО ДАВНОСТ" - ПОДПАЛВАНЕТО НА ПАРТИЙНИЯ ДОМ - СП. "КИНО"

КНИГАТА НА ВЛАДИМИР ИГНАТОВСКИ "ВРЕМЕПРОСТРАНСТВО" КАТО НАСТОЛНО ЧЕТИВО ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛНО ЖАДНИТЕ - СП. "КИНО"

"МАСОВО ЧУДО" - В. "ЛИТЕРАТУРЕН ФРОНТ", 1981

вопъл от скамейката на екзекутора - сп. "КИНО"