In English, Deutsch, Русский

ВЕСТНИК "КУЛТУРА"

(Брой 32 (2559), 25 септември 2009)

КОГАТО БОЛКАТА СТАВА КИНО,

ДУХОВНОТО ПОКАЗВА ЛИКА СИ

Искра Димитрова, д-р на изкуствознанието © 

Преди да гледам документалния филм на Неда Станимирова-Крънзова „Към Калин” не си бях задала въпроса, възможна ли е художествена корелация между най-съкровено личното на отделен човек и киното, което е предназначено не за семеен или приятелски, а за публичен показ. Но очевидно седмото изкуство отново и отново е готово да ни изненадва с недоразкритите си възможности в отговор на провокации, идващи от живота като такъв.

Някой ще възрази, че точно в природата на документалното кино е да реагира на провокации от живота, като представя реални съдби и реални житейски казуси. Само че в общоприетата форма на това кино между обекта на разказа и субекта на създаващия го негов автор винаги има някаква опознавателна дистанция, някакво отстранение или някакво наблюдение „отвън”. А личното по отношение на предмета – интерес, вълнение, осмисляне и т. н. – не прекрачва границата, зад която е бездната на съкровено несподелимото баш документално, а не метафорично.

Впрочем, Неда Станимирова като сценарист и режисьор на този филм за нейния собствен син Калин Тодоров, загинал трагично-нелепо в катастрофа само на тридесет и няколко години, със сетивата си на професионален ценител на изкуството също не прекрачва тази граница напълно, а само я отмества по-лично навътре. До там, докъдето документалното кино още като че ли не беше стигало – майка/автор на филм да използва екрана за диалог със сина си. Но не в името на житейски трагичното, а в името единствено на духовните измерения на жестоко краткия живот на Калин Тодоров. На неговата впечатляваща творческа страст към фотографията, разпростряла се едва ли не върху цялата ни планета, както и на не по-малко впечатляващата негова отдаденост на информатиката и компютърното програмиране, получила международно признание, за което разбираме от най-топли писма и свидетелства на негови колеги и приятели у нас и в чужбина.

Точно това фокусиране на филма единствено върху ценностните измерения на прекъснатия живот на сина доказва, че въпросната художествена корелация между най-съкровено личното и киното, предназначено не за семеен, а за публичен показ, е не само възможна и постижима, но и нов щрих към природата на документалното кино.

Именно по този начин личната, неизмерима болка става кино. Става истински документален портрет на самостойна, неповторима човешка личност като Калин Тодоров, който е успял да впише фотографското си творчество преди името си в човешката ни култура. Същото може да се каже и за постиженията му в информатиката. А чрез този портрет болката става и художествено съобщение или послание. И то за единствено възможния смисъл на всеки живот – духовните му измерения. Като за особената категоричност на това послание повече от обяснимо допринася във филма музиката на Бах и на Вивалди.

Заради болезнената автентичност на болката, очертаният във филма лик на чисто духовното е повече от истинен. Пределно истинен. Вид повеля към зрителя… и не мога да не си помисля -колко нужен на младото поколение в днешната ни бездуховност  е точно такъв филм…

Мисля си също, какво голямо основание има изразената от Неда Станимирова благодарност към Дигиталния мултимедиен център към НАТФИЗ „Кр. Сарафов” и лично към ректора Станислав Семерджиев и към инженер Димитър Стойчев за възможността фотоалбумът „Пътуване с Калин и към него”, със снимките на Калин Тодоров, да се превърне в кино.  Впрочем, също нещо не съвсем обичайно за документалното кино. Защото тук камерата или компютърната техника – не знам, така поднася фотографските пътешествия на Калин къде ли не по света, сякаш несъществуващ оператор на този филм го е съпровождал и снимал през всичките тези години. Просто забравяш, че гледаш снимки. Явно особена е заслугата за това и на режисьорката по монтажа Валерия Ушева.

А това, че документалистката Константина Гуляшка е открила Калин Тодоров още като ученик и го е заснела в своя телевизионен документален филм „Изследване” като един от първите у нас, ориентирали се към чудото на компютрите в началото на тяхната ера - и сега в откъсите от този филм пред нас Калин е жив, умен, разсъждаващ, усмихнат - е като дар от неведомото.

С всичко това документалният филм „Към Калин” на Неда Станимирова пък дарява живот във вечността на духа на Калин Тодоров. По майчински. Откривайки заедно с това недоразкрити възможности в природата на киното…

ЕДИН КРИТИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕД ЗА КИНОИЗКУСТВОТО

ОТ  СВЕТА МЕЖДУ ПОСТКОМУНИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА

"ГОРЯНИ"

ИЛИ КОГАТО ТВОРЧЕСКОТО ЕГО НАРОЧНО ЗАБРАВЯ ЗА СЕБЕ СИ

(Сп. "Кино")

Back to Bulgarian cinema