In English

СПИСАНИЕ "КИНО"

(Брой 6 / 2011)

"ГОРЯНИ"

Или когато творческото его нарочно забравя за себе си

Искра Димитрова, д-р на изкуствознанието © 

Странна дума – горяни. Преди много години я видях за пръв път, доколкото си спомням, в някакъв текст и попитах колеги „що е то?”, а те с повдигане на рамене в знак на неведение, все пак допуснаха, че май става дума за някакви бандити около 9 септември 1944.

27 септември 2011 година. Изминали са 22 години от голямата историческата трансформация през 1989 и споменът за предишното време все повече и повече се изтрива от общественото съзнание – новите поколения не го знаят изобщо, възрастовата носталгия го деформира. В Дома на киното е премиерата на новия документален филм в две части на Атанас Киряков „Горяни”.

Залата е препълнена. Зрители от всички възрасти поглъщат огромна порция неизвестна до момента фактологична информация за впечатляващо явление в българската история, и то от средата на 20. век. Което, представете си, днес вече може да се охарактеризира като първата мощна въоръжена съпротива - с броя на участниците в нея и с годините на съществуването й, от 1944 до 1956 – срещу комунистическия режим в Източна Европа. Първата – преди унгарската, чешката, полската…, даже преди Берлинското въстание през 1953… Пък сме се прочули с ниското си българско самочувствие май по целия свят…

Ами, живяхме (поне аз) в днес отричаната тоталитарна система и това явление не го знаехме. Не го узнахме по същество и през следващите, вече над две десетилетия преход – нито от учебниците в училищата, нито в университетите. Но да не осмислиш поне най-новата си национална история – нали разбирате, какво престъпление е това, след като подобно незнание и неосмисляне по принцип е предпоставка за всички фатално залагани последици във фундамента за бъдещо развитие на всяко общество.

Оказва се даже, че и Европа днес се изправя, благодарение именно на „Горяни”-те на Атанас Киряков, пред преоткриване на българската история. Още по време на снимките на филма, по инициатива на българския евродепутат Андрей Ковачев, в Брюксел са поканени двадесетина участници в тази българска съпротива срещу комунистическата диктатура, за да разкажат за нея. И лично той финансира издаването на 1000 диска с филма, за да бъдат изпратени в различни университети и училища в България, в Европа и в САЩ – в името на възкресяването на една толкова важна историческа истина.

Важна! Защо? Защото в тази българска съпротива са участвали десетки, а изглежда и стотици хиляди българи от цялата ни малка страна, след като днес в архива на ДС откриваме списък на „вражеския контингент” с 384,000 имена (те пък няма как да не са имали и жени, и деца, нали?), хиляди от които са избити, пратени в лагери или живели с отнети за поколения елементарни права. Имена от предимно селското ни население в онези години. Българи, свързани дълбоко със земята, които буквално с кожата си веднага са усетили, че в страната ни отвън, от страната на Ленин и Сталин, насилствено се налага една нова и неадекватна на общественото ни функциониране система, която руши изконни ценности – частната собственост именно върху земята в земеделската ни страна, вярата, свободата. Тоест, в тази съпротивителна фактология могат да се открият много нови аргументи за нуждаещата се още и още от философско доосмисляне и наложена с насилие, но и рухнала с времето комунистическа доктрина.

Но не точно философията е целта на филма на неуморимия документалист Атанас Киряков, който веднага след 1989 пръв проговори от екрана за социалистическите лагери в „Оцелелите” (1990) и в „Обречените” (1994). Защото именно като документалист той дълбоко в себе си знае първостепенното значение на всеки факт по пътя на всеки историк, на всеки философ и на всеки творец - към истината. Особено когато си поставя за цел преди всичко друго да я извади на бял свят, да я направи достояние на обществото, да противостои на нейната подмяна през дълъг период от време. И в „Горяни” се съсредоточава с цялата си енергия върху свидетелствата. Бих казала, единствено върху свидетелствата – по един начин в първата част на филма и по друг във втората.

Безпристрастно, без никакво отклонение встрани, без никакво вътрешно изкушение от доказаната си авторска способност за поднасяне на „художествено-коментарна” гледна точка (на каквато по  принцип винаги би могло да се противопостави друга, обратна, различна) и без никаква режисьорска намеса, която да ни внушава каква трябва да е емоционалната ни реакция, Атанас Киряков ни изправя в първата част пред документ след документ, пред простичко свидетелство-спомен след простичко свидетелство-спомен на малцина от останалите живи участници в онази съпротива.

А камерата на оператора Димитър Митов се фиксира без трепване върху чертите и мимиката на лицата на тези хора, докато те си спомнят, успявайки по този начин да проникне зад видимото и да извлече, всъщност, най-важното – тяхната нормалност, тяхната човечност, тяхната несъвместимост с характеристиката „бандит”…

Низ от факти. Идентични. Документи. Човешки лица. Прости думи. И много рядко пейзажна панорама – вид самотност, тихо пронизвана единствено от музиката на Теодосий Спасов.

Забелязах, как в залата на премиерата се настани някакво учудване – тих въпрос. Защо екранът не ни провокира с авторско внушение на определена теза, защо с чисто режисьорска визия не се атакуват емоционално сетивата ни, а сме оставени да седим пред него единствено като наблюдатели на множеството, наистина идентични по своя характер свидетелства, нали сме дошли на кино? Нали точно Атанас Киряков ни е поразявал именно с творческа обработка на документалните си обекти – нали помним "Летящите хора на Жоел" (2007), "И в рая има ад" (2007) за писателя и журналист Стефан Груев, "Голямата любов на френския "терорист" Абел Рамбер" (2008) и кои ли още не негови филми от десетките, които е направил?

Да. Творческото его тук забравя за себе си. Нарочно. Фактът-истина е по-важен, по-значим, по-необходим от всяко възможно и невъзможно негово тълкуване, когато едно общество е било лишено от него. По-важно, по-значимо и по-необходимо е точно в такъв случай ние, като зрители, да се изправим пред него такъв, какъвто е, и именно ние да го поемем емоционално и мисловно в собственото си съзнание, „принудени” дълго да се вглеждаме в лицата на свидетелстващите, да изслушваме без прекъсване всяка тяхна, простичка дума, да виждаме, че те като хора са точно като нас самите.

В тази именно фактологичност, а не коментарност, е по-необикновената стойност на филма „Горяни”. Тя е вид задължителна компенсация на толкова дълго липсващото ни познание за немаловажен момент в новата ни история. Тя е и онова, което тъкмо като знание, а не тълкуване, ще се предава на следващите поколения.

Ще призная, че и аз се изненадах от прозрението на Атанас Киряков, че точно така трябва да направи този свой филм - скривайки себе си, своето впечатляващо всички не от вчера с инвенциите си творческо его, след като отблизо познавам буйната му емоционалност.

Разбира се, във втората част на филма той „се връща” към общоприетия подход в документалното кино – с коментара на Стефан Цанев, например, който не само родово се оказва свързан с това дълго забулвано с историческа мъгла горянско движение, но и допринася много за очакваното от зрителите осмисляне на така педантично поднесената ни - заради истината - фактология в първата част. Ала особено важното е, че зрителите вече са били лице в лице с нея в продължение на час, така че съдържащото се в нея знание вече е и тяхно знание.

И ако за нещо лично съжалявам, без да твърдя, че непременно съм права, то е, че на мястото на въображаемото взривяване на паметника на съветската армия на финала, бих предпочела да го видя изрисуван с много бързо изтритите от него графити, в които имаше невероятна метафора за хода на човешката история. Защото паметниците са също документи – при това далеч по-издръжливи от хартиения разпад, и като такива не трябва да се унищожават, а от тях човек трябва да се учи и учи…

ЕДИН КРИТИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕД ЗА КИНОИЗКУСТВОТО

ОТ  СВЕТА МЕЖДУ ПОСТКОМУНИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА

"ГОРЯНИ"

ИЛИ КОГАТО ТВОРЧЕСКОТО ЕГО НАРОЧНО ЗАБРАВЯ ЗА СЕБЕ СИ

(Сп. "Кино")

Back to Bulgarian cinema