ДЕМОКРАТИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД

(1997)

ТОДОР АНДРЕЙКОВ

In Memoriam

Искра Димитрова, д-р на изкуствознанието © 

Той знаеше всичко за киното, както навярно само малцина в света. Беше го открил с любов в началото на съзнателния си жизнен път. И беше го превърнал не само в своя професия, но и в лична съдба. Тони просто живя отредените си - уви, далеч не толкова, колкото би ни се искало - дни с поглед, неизменно вперен в бялото платно на екрана. Или в онази друга реалност, която - ако съдим по онова, което той като филмов критик пишеше за нея - го правеше съпричастен на всички човешки болки, на всички човешки радости и на творческото вълшебство на кинематографа по цялото земно кълбо. Даже се изкуши и сам като кинорежисьор да сътвори по свой вкус точно такава екранна човешка реалност  в правдивия до скромност игрален филм "Неделни мачове" (1974)...

Неговата феноменална памет му помагаше гледането на кино да се превръща в систематизирано знание за развитието и историята на седмото изкуство. Киноманът служеше на киноисторика, киноисторикът служеше на кинокритика. И обратно - кинокритикът Тони Андрейков никога не оценяваше творбите на парче, извън контекста на филмовата история, която пред него, киномана, бе разкрила всичките си тайни. Тъкмо затова в на пръв поглед мегаломанския му проект от 70-те години за Световна история на киното, която да бъде издадена в България, нямаше нищо мегаломанско, а бе израз на потребността едно огромно знание да бъде пренесено на книга. Но колко хора тогава можеха да приемат мозъчният център на такова световно дело да бъде поверен на българин, и то в малка София? През последните години от живота си Тони Андрейков обаче сам започна да осъществява тази си мечта и успя да издаде първия том на своята история - "Нямо кино”...

Той знаеше какво безценно нещо е филмовият архив. И като прочутия Ланглоа от френската синематека не само допринесе за осъзнаването и у нас на стойността на визуалната памет на човечеството, но и сам се зае с изграждането на Българската национална филмотека като културен архивен институт с национално значение. Дълго не му позволиха да бъде неин директор, защото задължителните за подобна институция контакти със света отвъд спуснатата в ония години желязна завеса криеха в случая с човек като него опасност от нежелано повдигане на същата тази завеса...

Той знаеше смисъла на това да просвещава и млади, и стари. Жадуваше любовта му към киното да бъде споделяна от колкото се може повече хора. И наистина като апостол посвети огромна част от живота си на беседи и лектории за филмовото изкуство из цялата страна. Прекрасен лектор, той бе станал любимец на публиката навсякъде. Любовта му към киното се предаваше на другите като зараза, която не само създаваше безброй негови последователи - киномани, но и отваряше на хиляди очите за света отвъд социалистическите ни граници. Мисля си даже дали ние, българите, през 60-те, 70-те и 80-те години щяхме да имаме онази не толкова догматична представа за съществуването на останалата част от човечеството, ако Тодор Андрейков не ни помагаше със своите текстове в периодичния печат, с кинолекториите си и с критическото си присъствие на телевизионния екран да откриваме не само нравствените послания на световното кино, но и отражението в него на един друг начин на обществен живот...

Той извън всякакви институции бе обикнат като учител и бе възприеман като професор далеч преди формално да стане такъв (съвсем неотдавна) в НАТФИЗ "Кр. Сарафов”. По-младите поколения кинаджии (а и всички останали, общували професионално с него) се мислят за негови възпитаници. И то не само що се отнася до киното. Защото Тони Андрейков бе от най-свободолюбивите хора, които съм срещала. Него никой никога не успя да го накара да говори и да върши неща, в които не вярваше. Никой никога не успя да го подчини на идеологическите заблуди. Никой никога не успя да го накара да мълчи за нещата, с които не бе съгласен. И не можеха нищо да му направят - той не се боеше да остане без заплата, ярката му личност навсякъде отдалеч се забелязваше, гръмогласното му говорене навсякъде се чуваше, шумните му реакции в киносалоните се помнеха от всички. Опитваха се да омаловажат избора му да бъде свободен човек с казваното под сурдинка, че май е малко луд и затуй е все никъде и никой в служебните йерархии. Но авторитетът му си оставаше непоклатим навсякъде - в Киноцентъра, в Съюза на филмовите дейци, в редакциите на специализираните филмови издания, в пресата, в електронните медии, да не говорим за най-широката публика. Иначе пари му трябваха само за книги - имаше богата специализирана библиотека...

Личният му живот също бе подчинен на страстта му кино. Тони често и силно се влюбваше, както се казва, "до гроб”. Людмила, Лили, Катя, трите му последни съпруги, преди които е имал още толкова, пред очите ми влязоха в живота му като сподвижнички. Като негово второ "аз”, което трябваше по същия начин да съществува единствено в "киноизмерение”: редом до него пред киноекрана, в разговори за любимите режисьори и любимите филми, в тичане към поредния салон, премиера на книга, изложба. Как точно се е изпарявала любовта му не знам, но Тони до последно си остана романтичен юноша. Още е съвсем жив споменът ми как, когато се появи Катя, той един ден влезе с нея и с бутилка бяло вино в редакцията на сп. "Филмови новини"и изчервен до уши ни каза: "Аз съм много влюбен в Катя." И се разплака от щастие, пък ние се втурнахме да го успокояваме и да му казваме: "Много хубаво." На нея се падна да издъхне в ръцете й.

...Колегите веднага написаха най-красиви думи за Тони. Толкова красиви и точни, че си заслужава и тук да бъдат повторени. Рангел Вълчанов: "Живя като истински Дон Кихот на киното и като Дон Кихот си отиде." Боряна Матеева: "Човекът-кино се пресели в царството на Люмиер, където са любимите му Бунюел, Виго и Братя Маркс." И още: "Историк на киното № 1, но и Киноман № 1. Професор и хулиган." Борислав Колев: "Българският филмов Гетсби - велик, защото любовта му към киното е велика." Вестник "Култура”: "Кинообществото на България остана без своя гуру... Световен познавач на историята на киното... Маниакален правдотърсач... Страстен проповедник. "В седмицата след смъртта му филмотечното кино "Одеон" предложи програма от любими на Тодор Андрейков филми, сред които "Патешка супа”, за да се посмеят със спомена за смеха му на изпроводяк...

Нещо предопределено има като че ли в това, че Тони не успя да прекрачи в 21. век. Той толкова бе свързан с първото столетие на киното - с неговото раждане, с Люмиер и с Чаплин, с Джон Форд и Орсън Уелс, с Антониони и Бунюел, с френската нова вълна и италианския неореализъм - и въобще с най-големите хуманисти на 20. век в киното, че може би не му бе възможно да се раздели с тази пълна със смисъл, познание и морал епоха на киното, която засега свърши. А пък и на него нещо хич не му се нравеше как световният кинематограф днес се е устремил към електронното си бъдеще с малко притъпени сетива за човещината в цялата й сложност и дълбочина. Но тези, които го наричаха свой Учител, ще продължат да гледат филми освен със своите и с "неговите очи", пренасяйки по този начин в бъдещето неговия завет киноизкуството да остане вярно на уникалната си художествена природа, на истината за света и хората, на своята хуманна мисия...

Back to Bulgarian cinema