СПИСАНИЕ "КИНО"

(Брой 5 / 2007)

ПРЕДМОДЕРНО, МОДЕРНО, ПОСТМОДЕРНО,

С ПРОПАСТИТЕ МЕЖДУ ТЯХ...

Искра Димитрова, д-р на изкуствознанието © 

Варна' 2004 изпрати в историята еуфорията (поне моята) на предишната "Златна роза", която беше предизвикана от простия факт, че българското кино въпреки всичко е живо – с приличния брой кино- и особено телевизионни филми, с обнадеждаващото търсене на съвременна сюжетика, с жанровото си разнообразие и в крайна сметка, с упорството да се прави.

Очевидно и фестивалите като филмите са подвластни на контекста, в който се случват. Спомням си, че основният радостен извод, който направих на дискусията за предишния фестивал, бе, че "вече имаме кинопродукция". Тоест, че българското кино се върна към "нормалността" – да го има! Това именно предпостави новия контекст, в който днешното българско кино трябва да се самодоказва.

Оставям настрана въпроса за степента на сполуката в един или друг филм. Тазгодишната "Златна роза" показа много добри и не дотам успешни филми в естествена за подобни форуми пропорция. Добре направените ни зарадваха, другите понатъжиха.

Но доминантата в личните ми впечатленията се оказа от друго, смея да мисля, далеч по-важно естество - комуникационно.

Става дума за буквално стряскащ сблъсък или несъвместимост на светоусещането в отделни филми. За разполагането на киномисленето в параметрите едва ли не на различни епохи със съответните пропасти помежду им.

Учудващо е, наистина, как някои от новите ни филми - явно несъзнателно, и в това май е бедата - възпроизвеждат и дублират драмата на общественото ни съзнание, произтичаща от мъчителното за всички ни съжителство в него на предмодерни, модерни и постмодерни сетива и визии. Без допирни точки помежду им. И съответно на екрана - без наличието на някакъв художествен континюитет.

Замръзнали в недиалогичността на времената са не един или два филма от най-новата ни продукция.

Докато гледах "Отвъд чертата" на Илия Добрев – колкото и добре разиграни актьорски епизоди да има в него, - се питах, на какво се дължи тази вътрешна потребност (творческа, тв-програмна и редакционна) да се заровиш в предмодерното състояние на патриархалното ни съзнание, претърпяло все пак какви ли не метаморфози и повече от съмнително нуждаещо се днес от съпреживяване на едновремешните му колизии. И то в тогавашните му "одежди", защото би могло да има (хипотетично, разбира се) и друг, не толкова класически верен прочит на литературния първоизточник, с извличане и втъкаване на архитипното от човешката драма в по-значимата за зрителя днешна действителност.

"Другият наш възможен живот" на Румяна Петкова пък се оказа като светоусещане замръзнал не само времево в 60-те години на миналия век, но и естетически в бунтарското руско кино от този период. С особен и неавтентичен за разказ "тук и днес" руски привкус в обрисовката на средата, в реакциите и в жестовете на героите, в операторското любуване на състояния, предварващи изясняването на причините за тези състояния – един изчерпил се отдавна кинематографически похват не само в руското, но и в световното кино... При целия естетически вкус, разбира се, с който е направен филмът.

"Изпепеляване" на Станимир Трифонов, от своя страна, с кинаджийски замах се забива като пирон в модерността, с нейната нагласа да сблъсква по остър и идеологизиран начин добро и зло, който в крайна сметка размива и уеднаквява идеологичното. Спомнете си как соцкиното, изпълняващо идеологически задачи, използваше със същия майсторлък всичките тези похвати за обрисуване на всякакви буржоа, фашисти и врагове на народа. Убедена съм, че с най-прекрасно усвоени от онова кино уроци не може истински да се осмисли злото на комунизма. Неосмислянето му продължава да е проблем за масовото съзнание, дължащ се именно на неспособността на духовните водачи на нацията да обяснят това зло адекватно на самото него, на мащаба му, не с помощта на "патерици" от психопатологията (винаги – частен случай). Тя, разбира се, е самостоен предмет на изкуството в качеството му на човекознание, стига с нея да не се подменя анализът на един толкова исторически пагубен проект за устройството на света. Иначе палачите на всички системи и епохи са си палачи с нещо патологично в съзнанието...

Модерността продължава да изкушава и Красимир Крумов. "Под едно небе", при цялото арт извайване на драмата, на образите и на внушенията, остава в нейния периметър най-вече заради подчиняването на всеки милиметър от филма на предварително зададена координатна система. Даже и с цената на упражняване на насилие върху житейската автентичност. Не мога да повярвам, например (ако не става дума за фройдистка интерпретация, която явно не е цел на филма), че след цели три години, през които героинята от дете се превръща в девойка, съзнанието й може да е все така тотално обсебено от мисълта за бащата – поне чисто биологически на нейната възраст това е невъзможно. Прекалено изчистени от всичко "разсейващо" за филмовото послание, съдържащо се, впрочем, в заглавието, са и другите човешки взаимоотношения и реалии на екрана. Няма "три-пет", има "едно" и само "едно" в унисон с идейната йерархичност в системата на модерното мислене.

Постмодерното пък падна от Марс. Долетяло от чуждия до днес на киното ни свят на видеоарта, инсталациите и пърформанса с помощта на "Мила от Марс" на Зорница София.

Не че Георги Дюлгеров също не прави достатъчно мъдра стъпка към пост-а с "Хубава си, мила моя", при това като продължение на собствената си, отстоявана с години творческа визия, която нямаше как да не улови смяната на довчерашния ни, ценностно "вертикален" свят с "хоризонтален", в който всяка реалия, независимо каква, е равноправна на другите и не допуска да бъде изведена зад кадър.

Но дебютната разкрепостеност на Зорница явно е в синхрон със сетивата и представата на днешната публика (разбира се, младежката, другата отдавна я няма) за неструктурираност на света, в който живеем, след като толкова я радва с неочакваната мозайка от на пръв поглед несъчетаеми парчета на съвременната действителност. Екстравагантното във филма е талантливо, провокационно, с художествен нерв, който привлича младите зрители и буди интереса им към българското кино именно като арт-игра, а не като рецепта за живеене, неприемлива за тях, както по всичко личи, априори.

Без съмнение, светът, нашият, в лицето на младия зрител (пак ще кажа, друг няма) е в някакво прекалено "пост" състояние и иска да се себеизрази и да се гледа на екрана като такъв. В този именно смисъл споменатото вече замръзване на днешни филми в други светове и времена се превръща за киното ни в диалогичен проблем. Както между самите филми (което води до разпад на самата представа за българско кино и съответно, уви, до липса на потребност от него), така и с публиката. Не защото предмодерното и модерното мислене у нас е останало в миналото, напротив, те владеят преобладаващата част от хората, но от поколенията, нестъпващи вече в киносалоните. Така че запълването на пропастите между времената се оказва от значение за самото по-нататъшно съществуване на филмовата ни култура.

Засега опитите за справяне с разноезичието на светоусещанията – като "И Господ слезе да ни види" на Петър Попзлатев или като "Пътуване към Йерусалим" на Иван Ничев – са в посока на жанровия микс с ироничния му потенциал (целебния за болестите на духа смях). Философична сатира, абсурдна комедия, притча – при Попзлатев. Драма, мелодрама, вариете, love story с шансони, road movie – при Ничев. Сполучливо, даже майсторски споени и в двата, много различни, разбира се, филма. Друг е въпросът, че те не екзалтират специфичната ни кинопублика като девойките от Марс – Весела Казакова и Зорница София. Може би защото нито Попзлатев, нито Ничев късат пъпната си връв с художествените традиции в българското кино (и, слава богу), а пък зрителят, с който разполагаме,  тепърва ще разбира, че светът не започва и не свършва с него. Но това вече е разговор "за утре", когато, да вярваме, към диалогичността ще водят и други пътища.

...Оставям настрана "story telling"-филмите, които, говорейки на винаги разбираемия език на емоциите в делнично-човешкото, общо взето съвсем не блестяха, с изключение на художествената изпипаност на сам по себе си скромния "Шантав ден" на Силвия Пешева...

ЕДИН КРИТИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕД ЗА КИНОИЗКУСТВОТО

ОТ  СВЕТА МЕЖДУ ПОСТКОМУНИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА

"ГОРЯНИ"

ИЛИ КОГАТО ТВОРЧЕСКОТО ЕГО НАРОЧНО ЗАБРАВЯ ЗА СЕБЕ СИ

(Сп. "Кино")

Back to Bulgarian cinema