ЕСТЕТИЧЕСКОТО БЕЗСРАМИЕ НА АЛМОДОВАР АТАКУВА КАТЕГОРИЯТА НА ПРЕКРАСНОТО

Искра Димитрова ©

На големия екран, в препълнената четирихилядна зала на НДК, сред повече от сто, главно арт филми от цял свят на 7-ия Международен София Филм Фест, авторският филм на Алмодовар "Говори с нея" буквално оголи по-невидимата корелация между природата на изкуството и "този неясен обект на желанието" на homo sapience (по Бунюел), непостижимостта на който предопределя вечната човешка екзистенциална (и не само) драма.

В контекста на днешното световно кино творбата на този голям испански кинорежисьор подчертано открои характера си на фундаментален пробив както в творческите правила, така и в съзнателните и несъзнателните въжделения на реципиента на изкуството (поради което вече събра най-авторитетни отличия: тазгодишните Европейски награди за филм, режисура и сценарий; "Златен глобус" за неанглоезичен филм; наградата "Сезар" за филм на Европейския съюз; наградата "Гоя" за музика, наградите на Британската филмова академия за режисура и сценарий; "Оскар" за сценарий, Наградата на публиката на нашия Фест). Или на художествен пробив, осъществен с шокиращи и почти скандални по отношение на естетическата норма средства.

"Говори с нея" наистина поразява с "безсрамната" употреба от Алмодовар на мелодраматична интрига във филмовия разказ. Без никакво съобразяване с високомерното отношение на елитарното изкуство към мелодрамата, тук той стига до пределно изчерпване на нейната формула.

Повече от това не е възможно да си представим: двама мъже, в една и съща болница, несравнимо по-всеотдайно от медицински сестри бдят над и обгрижват с всичко необходимо женските тела на обектите на любовната им обсесия, изпаднали в кома, от която едва ли някога ще излязат.

Разказът в сегашно време се изчерпва с това бдение. Двамата мъже изповедално общуват помежду си, а чрез онова, което те си споделят, ние ретроспективно проследяваме историите на любовното им отдаване.

Бениньо (Хавиер Камара), непознавал жена досега, буквално боготвори младата танцьорка Алисия (Леонор Уотлинг), до която обаче той никога не би могъл да се доближи, ако тя не беше попаднала в катастрофа. Но сега, в ръцете му на санитар, който се грижи за функциите на лишеното от съзнание тяло, тя е жената - ухажвана, почиствана, разкрасявана, обичана, развличана с разкази за любимите й неми филми и ощастливена с предложение да му стане съпруга.

Марко (Дарио Грандинети), странстващ журналист, който още лекува душата си от предишна любов, се е заплел в история с Лидия (Розарио Флорес), мереща сили с мъжете като тореадор, но пострадала фатално на корида, когато от желание да притесни бившия си любим, също тореадор, пожелава да излезе срещу шест бика. Сега, пред нейната безжизненост, Марко все повече и повече си дава сметка за своите чувствата към Лидия и с упование в чудо слуша съветите на Бениньо, който го убеждава, че трябва да й говори, както той говори на Алисия...

Но и това не е всичко. Неприлично трогателният сюжет е увенчан с още по-неприлична кулминационна поанта - с филм във филма, от любимите на танцьорката Алисия неми филми, които Бениньо гледа вместо нея, за да й ги преразказва. Заглавието на този втори филм е "Смаляващият се любовник" и в него със сюрреалистична безмълвност се показва историята на един любовник, който, след като поглъща някакво магическо биле, за което няма антидот, започва да се смалява и смалява върху тялото на любовницата си до големината, да речем, на малкия ни пръст, а любовното му обхождане на женствените й форми завършва с влизането му в нейната вагина, от където очевидно той вече няма да излезе. Ни повече, ни по-малко. И с буквалност, демистифицираща всяка метафора.

Няма съмнение, че всичко това дарява огромната аудитория на мелодраматичното с филмова материализация на най-скритите й и неизпълними в живота желания тъкмо благодарение на покриващия ги на повече от сто процента в случая акт на идентификация с героите и на съпреживяване на любовните истории; в резултат публиката като хипнотизирана се отдава на виртуалното удоволствие да се чувства във властта на емоцията и най-важното - безпределно обичана и желана.

Но и няма съмнение, че същата тази аудитория, а и не само тя, не може да не се стъписа от категоричността, с която Алмодовар поднася невероятното за вероятно, отивайки всъщност чрез това към едни нива както на деструкция на жанра и на архитипността на образите, така и на превръщането на безвкусицата в елемент на прекрасното с улавянето, моделирането и дълбокото осмисляне на човешкия блян за пълното сливане на "аз" и "ти" в любовта (и не само).

На тези нива Алмодовар всъщност подплатява мелодрамата с елементи на черна комедия, на трагедия и на висока романтика. Може би е по-точно да се каже, че я разлага до първоелементите на самата действителност, в която полуидиотът (Бениньо) е смешен и даже страшен с липсата на съзнание за нормално и ненормално (обладава и прави дете - задкадрово - на безчувствената Алисия, за което е осъден и изпратен в затвора). И в която неосъществимостта на любовта и човешката самота са лична трагедия, бременна със суисидност (Лидия, с шестте бика; самообесването - задкадрово - на Бениньо в килията).

Много любопитна и концептуално важна е и особената деструкция на архитипността на образите. Алмодовар го постига чрез ненатрапчива смяна на ролите: мъжете имат женска характеристика (плачат със сълзи от вълнение на балетен спектакъл, вършат работата на медицински сестри, отличават се с невероятната способност да съчувстват); жените, в лицето на Лидия, пък имат мъжка такава (жена-тореадор). Акцентът е върху скрития във всяка жена мъж и върху скритата във всеки мъж жена. Така половата принадлежност постепенно се размива или "отменя" до онази степен, при която остава само чистата човешка същност (нито мъжка, нито женска).

Особена роля е отредена, както винаги във филмите на Алмодовар, и на човешката плът - обект на естетическо любуване, което обаче не остава самоцелно, а се вплита в художествената рефлексия, извисена до кинематографична медитация върху страстта, любовта, сексуалността, загубата, самотата, и то въз основа на един драстично отчаян пример за общуване между "аз" и "ти", но все пак общуване.

"Говори с нея" лабораторно разнищва болката от отсъствието на "ти", прониква в мъчителността на емоционалните взаимоотношения между мъжа и жената. Пълен е с детайли-знаци за често непреодолимите дистанции в опита за общуване и симетрично търси разрешение в приятелството (между двамата мъже) и в съпреживяването на произведения на изкуството (балет, музика). "Повярвайте ми, - казва към финала Жералдин Чаплин в ролята на Катерина - аз съм учителка по балет. Нищо не е просто."

Тази необикновена ода на любовта на Алмодовар е колкото възвишена, толкова и перверзно прекомерна в обертоновете си, с цел себепознание. "Винаги съм вярвал в думите...", споделя в интервю режисьорът, като с тази своя опияняващо красива кинематографична творба ни кара да осъзнаем, че и монологът може да е форма на сливане с другия...

Екстравагантното открай време филмово мислене на големия испански кинотворец изкристализира в "Говори с нея" във форми, действително синтезиращи спонтанно разбираемото и желаното от тълпата с възможно най-сложен инструментариум за творческо познание на онзи "неясен обект на желанието", който изкушаваше и неговия велик съотечественик и учител в киното Бунюел.

На фестивалния екран тъкмо с този синтез филмът "Говори с нея" пречупи през себе си както иманентната страст изобщо на творците да прозрат в драмата на човешкото ни съществуване, така и най-дълбоките вътрешни упования на човека в отношението "аз" - "ти", несправянето с които неотменно го изправя пред екзистенциалната болка.

Видяно през тази призма, световното кино фактически също се занимава с различните варианти на проблема за "другия" или "другостта" (полова, етническа, културна, религиозна), които на по-прагматични, не толкова духовни нива се трансформират в социални, икономически, политически, властови, междудържавни и т. н. противоречия. Или в повече или по-малко трагични човешки неосъществимости...

* * *

вопъл от скамейката на екзекутора - сп. "КИНО"

ЕДИН КРИТИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕД ЗА КИНОИЗКУСТВОТО ОТ СВЕТА МЕЖДУ ПОСТКОМУНИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА

БРАВО ЗА "ЕМИГРАНТИ" в. "КУЛТУРА"

предмодерно, модерно, постмодерно, с пропастите между тях... варна' 2004 - сп. "КИНО"

"пътуване към Йерусалим" в жълто, синьо, зелено - в. "КУЛТУРА"

ДУХОВНО ПОЗНАНИЕ В ДОКУМЕНТ, В ОБРАЗ, В ЗВУК: "ПО ОСОБЕНО ЖЕСТОК НАЧИН" - сп. "КИНО"

"ние сме плод и жертва на културата си" - Интервю с проф. Ивайло знеполски -

сп. "демократически ПРЕГЛЕД"

ЮЛИЙ СТОЯНОВ на 70 - в. "КУЛТУРА"

ТВОЯТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ - НА МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ - сп. "демократически ПРЕГЛЕД"

ВЪЗМОЖНАТА НЕВЪЗМОЖНА СВОБОДА - "НАРОДЪТ СРЕЩУ ЛАРИ ФЛИНТ" - сп. филм

ТОДОР АНДРЕЙКОВ - сп. "демократически ПРЕГЛЕД"