СПИСАНИЕ "КИНО"

(Брой 4 / 2007)

ВОПЪЛ ОТ СКАМЕЙКАТА НА ЕКЗЕКУТОРА

Искра Димитрова, д-р на изкуствознанието © 

"От проекта до екрана" са озаглавили редакторите на списание "Кино" специалната нова рубрика, в която с общи кинаджийски усилия трябва да се опитаме да огледаме текущия процес в българското кино: драматургични търсения и кинематографични тенденции, нови явления, постижения и несполуки.

Но този наш поглед няма как да се фокусира основно върху творческата страна на нещата, защото между проекта и екрана вече повече от десетилетие с цялата си мощ жестоко се е вкопала в територията на киното ни Гилотина на безпаричието.

Нейните "бащи" са някъде по върховете на държавата – парламентаристи, финансисти, министерски екипи, лобисти, сценаристи на прехода…

Функционирането на Гилотината ражда правила, правилници и най-вече съвети и комисии, които като съвкупност в очите на потърпевшите изглеждат едва ли не по-голямото зло от самата нея. И всеки неудържимо се устремява към пренаписването и оспорването им от своята си камбанария. Проблемът се измества към "сакралния" въпрос: Кой решава? Човекът на този или на онзи? (Не, че и това не е от значение, с оглед на моралната необходимост съветите и комисиите да се съставят от доказани професионално авторитетни имена с общопризнати нравствени биографии.) Следват болезнени реакции в пресата, нестихващи скандали в гилдията, пагубна нетърпимост между колеги.

Всъщност, моторът на горното, при това за беда до голяма степен именно като колективно несъзнавано/непризнавано, е неизмеримата с нищо болка от посечената в корен творческа реализация по принцип. От зейналата пустиня в националната ни култура, в която престава да расте точно дървото с най-нужните днес за духовното здраве на нацията плодове на изкуството на движещите се образи – иманентно задължителни в епохата на аудиовизията и новите технологии на 21. век.

Боричкахме се при приемането на Закон за филмовата индустрия и допуснахме да не се осигури чрез този закон стабилно финансиране на филмопроизводството - като в белите държави чрез фондове и отчисления, срещу което явно лобираха разпространителите на аудиовизуални продукти.

Боричкахме се около приватизацията на "Бояна филм" и не съумяхме в свой общ интерес да изработим задължителна стратегия за тази приватизация, а трябва да разчитаме на малцината български представители в борда на директорите на чуждата частна компания да отвоюват каквото могат за българското кино.

Боричкаме се за квоти в различните комисии, цепим кинематографичната ни общност на асоциации и организации, неспособни да поставят общ цел.

Опитваме се да се спасяваме поединично, най-много групово, но малките ни победи все пак са си пирови, със скрит в тях бумеранг срещу моментно печелившия.

Не осъзнахме в паниката за личното ни професионално оцеляване, че то няма как да се случи чрез превземане на едничкия квадратен метър творческо филмово пространство, защото този квадратен метър е само един и няма как да се присвои завинаги.

Не разбрахме, че през всичките тези години на прехода единственият печеливш ход би могло да бъде кинаджийското ни единение, чрез което ежедневно и ежечасно да вменяваме на гореизброените "бащи" на Гилотината, че посегателството върху българското кино по косвен начин ще се обърне и срещу тях самите.

Защото без изкуство, без култура, нормална държава няма. Защото нормалната държава предполага наличието на национална общност с общи ценности, с общо изповядване на Добро и Зло, което откак свят светува се формира най-напред чрез майчините приспивни песни и детските приказки, а после чрез присъщата ни потребност да се себеоглеждаме и себеосъзнаваме като човеци в огледалото на изкуството. В огледалото на литературата, на театъра, на всички други изкуства. Неоспоримо е обаче, че водещата роля за ценностното себеосъзнаване на homo sapiens днес в целия свят е отредена на аудиовизуалното огледало.

То е ЕКРАН – филмов, телевизионен, компютърен.

Споменатите "бащи" очевидно нямат нито необходимата обща култура, нито сетива, за да проумеят сами това, те си имат интереси.

И… прехвърлят топката в нашата градина – няма да ви даваме пари, никой не ще да ви гледа филмите. Само че не е точно така. В целия свят текат непознати досега технологични процеси. Светът се дигитализира неудържимо. Аудиовизуалното огледало няма защо да го търсим единствено в киносалоните (съвсем друг, за друг разговор за други вини, е въпросът как пък държавните ни люде се постараха тези салони изпреварващо да се превърнат в бинго зали или как новоизлюпените бизнесмени във филморазпространението необяснимо алогично още в началото на прехода отказаха българина от любовта му към киното с непосилни цени за билетите).

Филмът на лента вече се реализира главно на световната фестивална сцена. Изключително малкото наши, създадени напоследък – също, и то завидно успешно, печелейки авторитетна награда след авторитетна награда.

Киносалоните остават за не толкова голямата прослойка от особени ценители. И въпреки това тъкмо у нас българският филм се търси. Търси се масово. Днес. Ще се търси и утре, и в следващото утре, тоест, безгранично във времето. Достатъчно е да се разходим из Интернет пространството и то не само българското, из частните LAN мрежи и сървъри с колекции от български филми, из торентите, из блоговете и форумите, където младото поколение на България си създава своята действителност, или по местата, където човек може да си намери легални или пиратски DVD-та, да не говорим за вестникарските кампании за вдигане на тиражите с приложени DVD-та с български филми, както и за телевизионните канали, излъчващи такива, за да ни извади буквално очите фактът, че за българско кино има глад. Незадоволен глад!

Другояче не би могло да бъде. Има потребности на една национална общност, които по един или друг начин неизбежно се предявяват. Това са закони, идващи от естеството на нещата, извън личната ни воля. Същото с пълна сила важи и за културните потребности..

Друг е въпросът, че все още, и то не само у нас, а навсякъде по света, регулационните механизми за потреблението на културните, на художествените продукти в дигиталните им форми не са разработени напълно и не са развити. Но към това се върви. Така че отчитането само на няколко хиляди (да кажем, пет или седем) зрители в киносалоните на нов български филм е твърде, твърде далеч от истината за броя на хората, преживяващи ценностно срещата си с българско произведение на филмовото изкуство. Те са или ще бъдат с времето буквално в хиляди пъти повече. Носещите отговорността за добруването на нацията ни трябва да проумеят точно това, включително и заради собственото си добруване. Иначе все повече ще се превръщаме в джунгла без ценности, където скоро баш те ще са следващите мишени за обстрел. Не че не можем да изчезнем като нация и държава, колко му е, ама трябва ли…

Но… към момента на писането на тези редове дойде новината, че вместо вече очакваното финансиране в повече - на макар и  безкрайно малката бройка от 7 игрални филма, пари ще "дадат" пак само за 5, в съответствие с досегашната разпоредба в Закона  Както се казва, да ни е честито.

Проблемът не е само в това колко лични творчески планове ще отидат на вятъра. Проблемът е далеч по-фундаментален, защото, за да се задоволи гладът на националната ни общност за ценностно себепознание от ЕКРАНА, първо, не може да й се предлага толкова пренебрежимо малък брой български филми, който едва ли не е равен на отсъствието им изобщо в аудиовизуалното пространство. И второ, естеството на всяка национална филмова култура е такова, че тя трябва да изразява множествените аспекти на националния живот, множествените ракурси на погледа върху този живот. Че филмите, които я съставляват, трябва да могат да диалогизират помежду си, да се допълват като различни творчески визии, да не говоря за тематичното и жанровото разнообразие.

Могат ли 7 игрални филма да обемат дълга на българското кино да дава духовно познание на българската нация в контекста на нейната култура? НЕ! Категорично! А пък само 5?!

Огромен културен грях. Думите за това не са достатъчно силни. Буквално налудно човек може да се подаде на какви ли не конспиративни теории като тази, че сценаристите на прехода повече от съзнателно убиват българското кино, защото не им трябва национална общност - ориентирана в това коя е тя, каква е тя, що е добро и що е зло, - а им трябва такава, която и хабер си няма от естетическата категория "прекрасно" (защо ли по Достоевски красотата трябваше да спаси света?). Защото същите тези никак, ама хич не искат да имат срещу себе си хора или народ, които или който тъкмо благодарение на националната култура са в състояние да правят своя информиран политически избор… Господ да ни е на помощ, ако това наистина не е налудно… (заради бройката 5 утрирам дотам нещата).

А сега да погледнем и от другата страна на медала – практическата, която се разиграва под надвесилата се над главите ни Гилотина на безпаричието.

От лятото на 2005 до лятото на 2006 година имах късмета да седя на скамейката на екзекуторите в Националната художествена комисия, тоест, да казвам "да" и "не" за филмови проекти.

Седем сесии в ролята на екзекутор, от тях две за готови проекти за игрални филми – 44 на брой; две сесии за подготовка на проект и написване на сценарии за игрални филми – 38, и за документални филми – 19; три сесии за късометражно кино: анимационно – 27, научнопопулярно и документално – 55.

ОБЩО – 183 проекта, за ЕДНА година.

Може би само хора, на които животът им е свързан не от вчера с българската филмова култура, могат да разберат емоцията на тази цифра.

На всичкото отгоре над 80% от тези проекти можеха да се реализират като добри филми, но… в началото на всяко заседание на комисията ни информираха, че има пари за 2-3-4 заглавия, най-много…

Огромната творческа енергия, вложена в създаването на тези проекти, се измерваше с десетки килограми – някои от нас пристигаха с куфари на колела, пълни с прочетени сценарии… Да не говоря за съдържащите се в тях творчески търсения, творчески инвенции, духовни послания, художествени открития, за които няма мерна единица освен отрязъкът от време в краткия човешки живот, през който всички те са се формирали и раждали в нечие творческо съзнание.

Неродените деца на българската филмова култура тежат на съвестта ни. Ако имаха шанс за живот, в българското кино щеше да има нормален филмов процес. То щеше да отразява и да осмисля сложните години на мъчителния преход - на ползу роду, както се казва. Щеше да въвлече в диалог със себе си широката публика, да й предложи национална идентификация с нравствени параметри, да й помогне да се ориентира по-добре в обществената промяна и ролята на всеки индивид в нея. Щеше да породи колективна, масова потребност новите български филми да ги има тук и сега - за сверяване на чувствата и мислите ни като национална общност. Защото като цяло в кандидатстващите проекти се виждаше "отскокът" в новите времена, едно наистина съвременно художествено мислене, което, със съзнание за традициите в киното ни, очертаваше облика на добиващото гражданственост вече понятие "ново българско кино".

Но - не би.

Та, сядайки за година на скамейката на екзекутора (тук ще говоря само от мое име), волю или неволю се заемах със "строяването" на нещата според правилата и правилниците (задължителни винаги, наистина). Четеш, сверяваш, сравняваш. Свидетелствам, че никой никога не направи какъвто и да било опит да ми въздейства. Грехът на избора ми е само мой.

Но преди деня на заседанието на комисията трябваше да "точкувам" всеки проект, отговаряйки на зададените въпроси в оценъчните карти. В тях обаче, от моя гледна точка, има какво още да се прецизира.

Първо, с оглед на напълно правомерното желание на кандидатстващите творци да разберат какво точно се харесва или не в техния проект, първият въпрос "Художествен потенциал в контекста на европейското културно многообразие", който носи 10 точки от възможните 50, би следвало да носи повече точки от 10, а така също и да включва отговор на повече компоненти от сега посочените – "тема" и "драматургически качества". Ако това се направи, може би няма да се чуват искания за писмени формулировки от оценяващите, което е невъзможно – с това ще се съгласи всеки, оказал се на тяхно място. Казвам го като пишещ човек-критик, че десетки, макар и мини рецензии, не е възможно да се напишат за всяка сесия, защото това е непосилна задача във времето за подготовка на една сесия, като оставям всичко останало по въпроса настрана.

Второ, "икономическата обосновка на предложения проект" би трябвало да се остави на преценката на финансовата комисия, а художествената да се произнася единствено дали става въпрос за постановъчно сложен филм или не.

Трето, най-смущаващото за мен при моето "точкуване" бе петият поставен въпрос в две от съставките му  – "Награди на предишни филми на продуцента, режисьора, сценариста, оператора, актьори, композитор, художник" и "Брой зрители в страната и чужбина на предишни филми на продуцента, режисьора и сценариста".  Защото за по-слаб, да кажем, проект, не можех да не сложа много точки, ако на горните подвъпроси трябваше да отговоря "де факто". И обратното, на по-добър проект трябваше - също заради това "де факто" - да намалявам точките.

От тук и неразбираемото за много от участващите в конкурсните сесии разминаване между класирането на проекта по точки и при гласуването за него в самата комисия.

И така, стигам до деня на заседанието. Събрали сме се хора, както се казва, разни – излъчени от различните гилдии и асоциации; с различни, да кажем, зависимости, вкусове и предопределени от тях професионални приятелства. До момента някои от колегите даже лично не познавах. Преди да седнем, си даваме за обработка "точките" на представител на НФЦ и чакаме все още неизвестния на никого от нас първи резултат в класирането. Честно казано, не допусках чак такова единомислие в разнородната комисия - мисля, че и колегите също не го очакваха. Няколкото – три до четири - мои разминавания с вижданията на мнозинството при 183 проекта не можеха да бъдат нищо друго освен изключение, което категорично потвърждава правилото.

В желязната хватка на безпаричието очевидно ничия професионална съвест не си позволяваше да каже на черното – бяло, и обратно. И никой никого не увещаваше да даде или да не даде за еди-кой си гласа си. Това наистина беше някак немислимо. А дискусията – буквално излишна. Не че известните на всички лични ангажименти към колеги или групи по някакъв начин не проличаваха – един, два до три гласа "за" след класирането по точки очевадно не можеха да дадат път на проекта, но пък в чисто човешки план бяха някаква компенсация. И аз самата един път си позволих едно такова "за" при гласуването, като декларирах пред всички, че го правя с пълното съзнание за "неминаваемостта" на дадения проект единствено от желание да не убия завинаги самочувствието на съвсем млад и можещ автор с нито един глас "за". Всеки, който си направи труда да се вгледа в поименните резултати от тези наши гласувания на сайта на Филмовия център, ще види, че никакво "групиране" на "представителствата" или каквато и да било форма на лобизъм не могат да се открият в тях.

Къде се покриваха критериите ни за съвсем малкото одобрени от всички ни проекти? На първо място, в амбициозната цялостна завършеност на проект със значима за най-широката национална аудитория проблематика, която би била интересна и в чужбина. Това значеше наличието на сетива за най-актуалното в днешното ни национално битие, а не следване на взета донякъде от вчерашното ни кино матрица на мисленето. Това значеше да няма оставени за "после" доизкусурявания на драматургичната основа, колкото и да е доказан авторът. Това значеше да има предварително направен цялостен маркетинг – копродуценти, разпространение и т. н.

При неизбежното отсяване само на два-три-четири от, да кажем, двадесет добри проекта, трябваше да отчитам всички – и творчески, и продуцентски елементи или съставки в тях, защото иначе не би било възможно каквото и да било отсяване. Хубави, интересни идеи – много; доказано можещи сценаристи и режисьори – също. Но… кого да екзекутирам? При липсата на изход – всеки, неизпипал докрай даже чисто формални неща, уви. Друга логика в едно състезание като че ли няма, особено когато в условието на играта е липсата на достатъчно финикийски знаци.

Тя, тази логика, беше друга едно време в творческите колективи на Киноцентъра. Тогава там се интересувахме единствено от чисто творческата "себестойност" – даже и недовършена – на проекта и с общи усилия, с редакторски усилия, с колегиални съвети давахме път на всичко смислено. Днес не дават така – пляскат през ръцете с "пари няма".

Впрочем, направи ми впечатление, че тъкмо по-опитното, по възрастното поколение явно все още живее с някакъв спомен от онези години и не си дава докрай като че ли сметка колко е важно изпипването на самия проект във всичките му съставки, повечето от които далеч не творчески. За разлика от най-младите в киното, които са далеч по-точно ориентирани в задължителността на "проектното" себеосъществяване тъкмо в днешните условия. Поради това тъкмо сред тях вече блестят истински продуценти – до степен да не можеш да кажеш "не" на съвършено изпипан проект, колкото и да чувстваш, че талантът (за който няма мерна единица) на създателя на бъдещия филм отстъпва пред таланта на доказано име, чийто проект поради незавършеност не подкрепяш – такъв един случай имаше за мен …

Прави впечатление и друго – че в резултат на безпаричието пак по-опитните малко самонадеяно се спасяват с "всеможене". Нагърбват се еднолично с ролята на всички действащи лица в реализацията на един филм – продуцент, сценарист, режисьор, оператор и т. н. И това изиграва лоша шега на хубавите им идеи, защото специфичните професионални умения са си специфични умения – не случайно не къде да е, а в Холивуд само на по-малко на брой от пръстите на едната ръка режисьори са благоволили да разрешат да се намесват в монтажа или диалога, например.

Накрая искам да се опитам да извадя от кинаджийското ни подсъзнание носталгията по едновремешното правене на кино у нас. При по-нататъшното избистряне на правилата за филмопроизводство може би трябва вече да се помисли за нови форми, в които плодотворното от онези времена да се впрегне в работа – главно що се отнася до колективния принос в създаването на колективното изкуство кино. Липсата на редакторската институция, на художествените съвети, на изговаряното в присъствието на автора мнение от повече хора за един или друг проект (което евентуално би могло да става в художествената комисия) определено поражда и творчески, и морални проблеми.

Дали пък, ако намерим отново път към "колективното" във филмовия процес, с помощта задължително и на чуждия опит, няма в по-голяма степен днес да се себеосъзнаем като общност с общи интереси, за да противостоим и … на Гилотината на безпаричието?

ЕДИН КРИТИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕД ЗА КИНОИЗКУСТВОТО

ОТ  СВЕТА МЕЖДУ ПОСТКОМУНИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА

"ГОРЯНИ"

ИЛИ КОГАТО ТВОРЧЕСКОТО ЕГО НАРОЧНО ЗАБРАВЯ ЗА СЕБЕ СИ

(Сп. "Кино")

Back to Bulgarian cinema