In English

За онези, които знаят, че контактът с най-различните национални култури по света е едно безкрайно приключение, радващо ума и чувствата, българското кино може да бъде такъв "обект на желание". Сигурно мнозина биха попитали дали изобщо има такова кино. Или: какви филми биха могли да се създават в тази малка страна на Балканите? Отговорът е: българското кино започва своето съществуване в началото на 20. век като индивидуален опит за направата на малки игрални филми, а малко след средата на същия век то вече е цяла индустрия, годишно произвеждаща около 50 игрални филми за кината и за телевизионния екран, както и в пъти повече документални и анимационни филми. 

Но тази филмова индустрия трябваше да функционира в комунистическо общество. Не би било вярно да се каже обаче, че в това нямаше и нищо добро тъкмо за тази индустрия. Идеологията тотално господстваше в българското общество и парадоксът е, че комунистическите лидери имаха особен интерес от развитие на киноиндустрията като форма за манипулиране на мисленето на хората. Ето защо те вложиха много пари в изграждането на голяма и съвременна филмова студия в София, с модерно оборудване за всички стадии от филмовия производствен процес. Те отпускаха много пари за създаването на филми. Много млади хора бяха изпратени да се учат във филмови институти в други страни, по-късно и у нас се създаде кинофакултет. Те се грижеха и за възпитаването на публика, и за издаването на специализирани филмови издания с множество рецензии и статии от професионални филмови критици. Но всичко това, което преследваше идеологически цели, в крайна сметка създаде една кинематографична общност от филмови творци и филмови критици, които бяха добре образовани и по-важното - които бяха получили правото да посещават международни филмови фестивали и да общуват отвъд "стената" между социалистическите страни и останалия свят. И тази кинематографична общност мълчаливо започна да използва в своята работа знанието си и за света оттатък... 

Така в страната се роди една скрита опозиция на официалната идеология. Ако човек има възможност да види някои български филми от 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век, той ще открие, че тяхното същинско съдържание далеч не отговаря на тогавашните идеологически предписания. Той би могъл да открие също, че тази необикновена съпротива срещу комунистическата идеология беше намерила израз и в използването на един по-специален филмов език, който тогава, както и във всички останали комунистически страни,  послужи за създаването на една по-необикновена филмова култура, основана на особено изобретателен художествен анализ на социалната реалност. С помощта на този филмов език българските филми - игрални, документални и даже анимационни - започнаха да "функционират" като неочакван заместител на всички официално забранени форми на един нормален обществен живот, тоест, като заместител на липсващата свободна преса, на липсващите политически и даже икономически дискусии, на липсващото философско осмисляне на човека и на живота като такъв. Ще се осмеля да кажа, че този филмов език и тази филмова култура създадоха един много интересен и стойностен вид на изкуството в киното, който съществено се различава от този на Холивудските филми, тъкмо защото използва най-дълбоко креативните възможности на медиата. Въпреки че за българските кинематографисти тъкмо този техен опит се превърна днес, в посткомунистическия период, във вид драма. Защото те не успяха бързо да прегърнат другия възглед за киното - като чисто развлечение, който студиите и парите на Холивуд предлагат на целия свят, включително и на нашите, новоосвободили се страни.

Текстовете по-долу, както и бъдещите уеб страници тук, могат да помогнат за осмислянето и преодоляването на тази драма... 

юли 1999